Географиите на тялото - Един прочит на най-новата стихосбирка на Аксиния Михайлова – “Разкопчаване на тялото”

Public Republic

махам с ръка от терасата
правейки просеки в небето

Тези страници трябва да се разлистват в движение. Трябва да се изправя и да походя с книгата в ръка – не, не просто из стаята – поглеждам през прозореца и виждам широкото на света: срамежливо оголелите дървета, чиито сокове непрестанно се прераждат; улицата, която отказва сън; къщите, които винаги са живи. Тази поезия ще ме изправи и тласне към живота, понеже тя самата живее и не стои мирно по листовете.

Тя не е замръзнало мастило и не е заключена между печатарските коли. Тя е жизнената тъкан на една душа, която е в света, но която е и светът самa по себе си. Душа, която, също като думите си, не е затворник на природно отреденото си място – свободолюбиво прескача от тялото в пространството наоколо и го събира в шепите си. Но и не е в конфликт с тялото – двете заедно осезават заобикалящата среда и чрез усещанията си я осмислят.

Всеки стих в “Разкопчаване на тялото” е различно усещане, което живописният език на Аксиния Михайлова съживява и за самия читател – от подреждането на кухненските прибори или обелването на ябълка през съзерцанието на звездите та до интимния любовен акт, поезията ѝ разрушава апатичното русло на монотонното съществуване ден за ден, с което по неволя сме свикнали, за да ни върне към есенцията на живота – способността да резонираме с природата и обкръжението си.

А застоят е главен противник на тази живителна човешка черта. Оттам и нуждата от движение, докато чета – стихотворенията просто не оставят нито тялото, нито ума ми да тъпчат на едно място. Трябва да се раздвижат и да поемат колкото могат от този необятен свят, да го усетят и запечатат в себе си.

Важни в книгата са релациите високо-ниско; север-юг; контрастът между сезоните; спомен-реалност-мечта; самотата и заедността; вътре-вън; душата и заобикалящото я. Това обаче не са опозиционни пространства и те далеч не се самоизключват. Всичко, което е вътре и вън от нас, е синтез, еклектично цяло, в което нищо не е излишно, колкото и нетипично или неудобно да ни се вижда.

Дори болката от любовта, неизвестността в очакването на любимия или скръбта от раздялата са неделима част от света, битието, светоусещането ни. Да, ние бихме могли да ги оставим да ни надвият. Но бихме могли също да ги приемем със сетивата си като нов и неповторим опит, като вдъхновение за поезия и живот, и да допуснем, че те са неделими от съществуването ни също колкото и щастието. Защото всичко е усещане и всяко ново осезание е ново богатство.

Удивителна е лекотата, с която душата в поезията на Аксиния Михайлова си проправя път между себе си и света. От времето на Платон насам културата ни непрестанно чертае и подчертава непреодолимата пропаст между тленно-битовото и духовното.

Трансценденцията на душата има за цел да се отдели от делничното и издигне във високите пространства на размисъла и самооглеждането. Ала наистина ли е нужна тази алиенация, искрено питат стиховете в “Разкопчаване на тялото”:

И докато разбъркваме мълчанието
на дъното на пластмасовите чашки с кафе,
цветовете на петуниите порастват
колкото селски камбани
и заехтяват протяжно над покривите –
два пъти за мама, три пъти за тате,
царевицата избуява до небето,
а там една уморена лодка
се мъчи да разкъса
синджира от облаци.

Колко по-лесно и правдиво е да започнем да откриваме духовните преживявания и в най-малките си жестове, отколкото да ги търсим по самотните върхове на отчуждението от себе си и ежедневието си. Колко красота крият малките, често незабележими белези на живота ни. И как във всичко, което правим, ангажираме всички свои сетива и оставяме частица от себе си:

Опитвам се да те науча
на кирилицата на миризмите:
че мушкатото на отсрещния балкон
е повече от цвете,
че липата през юни
е повече от дърво…

Животът е вечна промяна. Други може да са “имената на градовете”, друг може да е и “атласът на тялото” в хода на времето, но сигурно е, че трябва да продължаваме пътя си през новите чувства и опитности, които всеки миг ни предлага. И еманацията на това непрестанно опознаване на света не е просто в самонаблюдението.

Трябва да се споделяме, да изучаваме “географиите на тялото” с любимия, а те са и географиите на душата. И какво, ако сетне заболи жестоко? Какво, ако желанието считаме за по-силно от себе си? Без да сме разкопчавали истински телата си, как можем да твърдим, че сме влизали някога истински в света?

Бийтовете: от Керуак до Кийси - Началото - Алън Гинзбърг

Алън Гинзбърг - ранните години

За разлика от Керуак и Бъроуз, и двамата отгледани в конвенционални, консервативни семейства (първият в работническа класа, вторият - в солидно буржоазна), Гинзбърг е възпитан в политически радикален, артистичен еврейски род, който директно ще повлияе на курса, в който ще поеме животът му занапред.

Венчани през 1919, Луйс - демократически социалист - и Наоми Гинзбърг - член на комунистическата партия, двамата са твърди привърженици на Левицата. Наоми работи като учителка, преподаваща на деца в неравностойно положение, а Луйс е средно успешен публикуван поет. Макар да живеят в Нюарк, Ню Джързи, двойката е популярна в бохемските среди на Грийнуйч Вилидж.

Още преди бракосъчетанието Наоми проявява ранни симптоми на шизофрения, която ще я преследва до края на дните ѝ, макар на пръв поглед да отминава при раждането на двамата ѝ сина. Юджийн, кръстен на прочутия трудов организатор Юджийн В. Дебс, е роден през 1921, а Ървин Алън - пет години по-късно, на 3-ти юни 1926. От ранно детство двамата забелязват идеологическите и естетически пристрастия на родителите си. Често пъти Наоми ще избухне в патетична възхвала на работническата класа или ще чете истории за преди лягане, в които, както Алън си спомня по-късно: "добрият цар излязъл да се разходи извън двореца, зърнал страдащите работници и ги изцелил." Понякога Луйс цитира Шели, Кийтс, Дикенс, По и Милтън пред синовете си, а къщата в западащия еврейски квартал в Патерсън, Ню Джързи, оживява под звуците на Бетовен, Лийдбели и Беси Смит. Социализмът на родителите означава, че двете деца порастват без религия: Алън не е посветен в Бар Мицва или научен на иврит, а вкъщи се говори само на английски.

Кoгато Алън е само на три, майка му получава тежък пристъп на шизофрения, поради което доброволно се настанява в санаториум, оставяйки грижата за момчетата на баща им. Оттогава насетне Наоми ще е ту вън, ту вътре от различни психиатрични заведения за по-голямата част от живота ѝ, страдайки от натрапчивата идея, че Луйс в съюз с Хитлер, Мусолини и Рузвелт опитва да контролира ума ѝ. Често се разхожда около дома си гола, за нещастие на Алън, който често отсъства от училище, за да гледа майка си по време на подобни "лоши" дни. Действително, спомените на малкия Гинзбърг за различните проявления на психичното заболяване на майка му играят ключова роля в развитието на необикновената му чувствителност.

През останалото време, разбира се, изживява моментите на всяко дете - математиката му е трудна, но пък може да запомни наизуст дълги пасажи поезия. Повече самотник, но въпреки това с ред приятели, с които често се забърква в неприятности, той е ревностен почитател на радио сериите "Флаш Гордън" и "Сянката". Въпреки разликата във възрастта, той е близък с Юджийн, макар непрестанно да се карат. Делят едно легло, и когато Алън иска да го прегърне, Джийн го отблъсква засрамен. На 8 Алън започва да харесва момче на име Ърл, лидер на местна улична банда. В поема, написана през 1963, го нарича "Принцът на Питърсън".

През 1935 Луйс е принуден да хоспитализира съпругата си в клиниката Грейстоун Стейт, Ню Джързи, където тя остава година. След завръщането ѝ параноята ѝ се усилва и тя е убедена, че лекарите са имплантирали кабели в главата ѝ и колове в гърба ѝ. Макар бащата да се опитва да поддържа атмосферата у дома максимално нормална за двамата си сина, само три седмици след 11-ия рожден ден на Алън майка му се заключва в стаята си и прави опит да пререже вените си, осуетен от нахълтването на Луйс в стаята. Този последен нервен срив ѝ коства две години престой в Грейстоун.

По това време Алън вече е започнал да си води дневник, в който да излива най-съкровените си чувства и емоции. Спомня си случки като тази, когато на 5 е пратен да купи марка за писмо от близкия магазин. Непредупреден от никого, лепи марката в долната част на пощенския плик вместо в горната, което му навлича присмеха на наблюдателите и се превръща в унижение, което го преследва в продължение на следващите няколко години.

В подвързания с кожа дневник с катинарче той излага идеите и мечтите си, а също и формиращите се политически възгледи. Не е изненадващо, че е открито анти-нацист, но вътре могат да се намерят и спомени от гледани филми или разговори, водени с баща му или брат му. Също така, с неописуема синовна любов описва майка си, заболяването ѝ и влиянието ѝ върху неговото собствено развитие.

Завършва прогимназия през 1939 и се мести в Питърсън Сентрал Хай, където става много активен в академични и извънучилищни занимания. Става член на множество училищни клубове, включително обществото за дебати, и през май 1940, в края на първата си година там, взима участие в ежегодното училищно представление, където играе балерина с късо туту. Първите му две публикувани творби са поместени в училищното издание "Наблюдателят" през 1941.

Междувременно през есента на 1939 относително стабилната Наоми се завръща вкъщи. Докато тя яростно продължава да проповядва комунистическите идеали, узрелият политически Алън е съсредоточил поглед върху по-настояща тема - войната в Европа. Той е отвратен от изолационизма на САЩ и заедно с брат си води много кампании за присъединяване на Америка към силите за борба с Хитлер, Мусолини и Франко.

През септември 1941 семейство Гинзбърг са известени, че канцеларска грешка е поставила Алън в Питърсън Сентрал Хай, когато всъщност мястото му е в Питърсън Ийст Сайд Хай. След преместването си там, досущ като в старата гимназия, той бързо открива нишата си и се превръща в първенец на клубовете за драма и дебати (избран е за президент и на двата). Напредва и в класовете си по английски, където учителката Франсис Дърбин го запознава с творчеството на Уолт Уитман.

У дома обаче завръщането на Наоми към нормалността изглежда е краткотрайно. Един от най-травмиращите спомени е придружаването на 15-годишния Алън на мйака си до Лейкуд, Ню Джързи, който резултира в описанието на случката в автобиографичната му поема "Кадиш", която посвещава на майка си, през 1961.

През последната си година в гимназията развива влечение към съученик, Пол Рот, макар нищо да не е споделено устно, та какво остава за действия. Когато Рот печели стипендия за Колумбия в Ню Йорк, Алън решава да го последва. Кандидатства и бива приет през 1943 в специалността Основи на правото с намерението да стане синдикален адвокат.

Бийтовете: от Керуак до Кийси - Началото - Джак Керуак

Джак Керуак: ранните години

Градчето Лоуъл, Масачузец, някога е било важен възел на текстилната индустрия в Нова Англия, но в началото на 20-те е вече в траен икономически спад. В по-успешните си дни е привличало имигранти от канадската провинция Квебек, сред тях и Лео-Алсид Керуак и съпругата му Габриел-Анж. Жан-Луй Лебри дьо Керуак се ражда на 12-ти март 1922 като трето дете, чиято първа проговорена дума на английски излиза от устата му на 6-годишна възраст. Също като предците си, семейство Керуак говори френски като майчин език и Ти Жан ("Малкият Жан") е отгледан в средата на квебекския диалект жуал.

Жан има по-голяма сестра (Каролин, родена през 1918) и брад (Жерар), с пет години по-възрастен. Майка им Габриел е стриктна католичка и сред най-ранните домашни спомени на Джак са разпятия, молитвени свещи и други религиозни артефакти, изпълвали дома. Още по-голямо станало значението им, когато здравословното състояние на малкия Жерар, роден с ревматично сърце, рязко се влошило. Жерар е ангел в очите на семейството си, стоически примирил се, че приближаващата му смърт е воля Господня (Жерар дори твърди, че получавал видения, в които Светата Дева го отнася в Рая). За Джак брат му е светец и когато Жерар почива на девет през 1926, за четиригодишното си братче той се превръща в мъченик.

След загубата на любимеца си Габриел прехвърля цялото си внимание върху Джак, глезейки го в нездравословна степен чак до пубертета, като дори му позволява да дели едно легло с нея. В това време Лео напуска работата си в местен вестник, за да продължи самостоятелно като принтьор - несъобразен ход пред угрозата на набиращата скорост рецесия. Със стопяването на спестяванията му зачестяват пиенето и комарът: бохемският живот на Лео е в непреодолим контраст със стриктната и непоклатима природа на Габриел.

Първото училище на Джак е католическият пансион "Сейнт Люис", ръководен от монахини; второто е не по-малко драконовски ръководената академия "Сейнт Джоузеф", основана от йезуити. Нищо чудно, че детството му изглежда самотно с единственото забавление на собствения му въображаем свят, инспириран от герои на комикси, Съботните кино сериали и радио поредиците за мистерии, водени от герой, наречен "Сянката". Прилежен ученик с добри оценки,очевидната му липса на вербални умения за комуникация го тласва към любов към писаното слово.

Продължавайки образованието си в гимназия Бартлет Джуниър през 1933, Джак е вече страстен читател на пълп фикшън списания с чудновати герои като "Зеленият Стършел" или "Фантомът Детектив", и съвсем скоро той самият започва да съчинява свои собствени истории, насърчаван от училищната библиотекарка, госпожица Менсфийлд, която води следучилищна дискусионна група и клуб за писане. Първият му разказ, написан в тетрадката със спирала, която той носи навсякъде със себе си, е зловеща история, озаглавена "The Cop and the Beat".

В Бартлет той сформира първите си приятелства, най-важното от които е това със Себастиян "Сами" Сампас. Екстровертният и уверен Сампас ще фигурира в живота му и няколко години по-късно като част от литературната и политическа група за дискусии "Младите Прометейци" в Лоуъл.

В ранното си юношество Джак, сега силен и мускулест, развива любов и към спорта, в частност - бейзбол, атлетика и футбол. През 1936 отива от Бартлет в гимназията Лоуъл, където футболният му талант е забелязан от треньора на училищния отбор. Отбелязвайки няколко тъчдауна още през първия сезон, той скоро се превръща в нещо като местен герой - статус, неостанал незабелязан от момичетата в Лоуъл, заедно с добрия му външен вид и чаровната срамежливост.

В нощта на Нова година през 1937 той среща първата голяма любов в живота си - Мери Карни. Висока, хубава червенокоска с ирландски произход, тя е типичното момиче от малко градче, което не иска нищо друго, освен да се установи добре в Лоуъл със също толкова непретенциозен младеж като нея самата, докато хоризонтът на Джак се разширява експоненциално с всеки изминал ден. Наред с интереса към спорта литературният му ентусиазъм не секва, отвеждайки го по разнообразните пътища на литературата, толкова различни като поезията на Емили Дикинсън, разказите на Деймън Ръниън и бейзболните статии на Дан Паркър. Развива се и любовта му към джаза. Но, поне на първо време, несъответствието между набъбващата му амбиция и обикновеността на Мери било забравено, и те започват връзка, продължаваща през следващите няколко години.

Физически отношенията им са, по думите на един автор, "опипващ" романс, защото Мери Карни е добро католическо момиче в най-стриктния смисъл на думата и си позволява на срещи целувки, "доста опипване", но никога нещо повече от това. Непорочността на връзката ще се окаже отчайваща за Керуак, който се отдава на по-чувствен лиазон с друга местна девойка - Пеги Кофи, докато все още излиза с Мери. Освободената, секси Кофи, която мечтая да напусне малкия град и да направи кариера като джаз певица, има много по-общо с Керуак, чиито собствени въжделения все по-силно го теглят към нюйоркския метрополис.

Потенциалът на Джак за първокласен играч на американски футбол е ключът, който отключва вратата към Манхатън, когато и Бостън Колидж, и Колумбия му предлагат спортна стипендия. Не му отнема дълго да направи избора си, тъй като Бостън е само на няколко мили от родното му градче, а Колумбия е право в сърцевината на Ню Йорк Сити, къде всичко е възможно. Влизането му в Колумбия се предшества от подготвителна година в Мъжкото училище Хорас Ман, където пристига през есента на 1939. Той моментално е приет в училищния отбор, отбелязвайки поразителни тъчдаунове, които подпалват спортните рубрики в региона, и така обикновено срамежливият Керуак бързо си намира приятели. Сред тях са двамата фанатици на тема Диксиленд джаз: Питър Гордън и Боб Олстед, който го развеждат из многобройни нощни клубове и барове из Ню Йорк. Именно в Хорас Ман той се сближава с двама души, които ще играят значителна роля в бъдещето му - Сиймор Уайз и Хенри Кру.

Уайз е фен на джаза от Лондон, който запознава Джак (вече почитател на модния тогава суинг) с новият стил, наречен бибоп и зародил се в "Аполо" в Харлем и Бална зала "Савой". В компанията на Уайз той за пръв път чува хитовия оркестър "Каунт Бейзи" с авангардния тенор саксофонист Лестър Йънг. Разцъфващият писател веднага отразява интусиазма си за модерния джаз в училищния вестник.

Кру произхожда от заможно френско семейство в Масачузец, имигрирало в САЩ в началото на века. Няколко години след напускането на "Хорас Ман" именно той запознава Джак с първата му съпруга - Франки Едит Паркър.

За Керуак това е изключителна година в много отношения. Наред с училищните публикации през този период той има и два разказа, публикувани в местно списание. При едно от пътуванията си до Ню Йорк той опитва марихуана за пръв път, а там губи и девствеността си с проститутка през декември 1939.

На дипломирането от Хорас Ман през следващия юни Джак не може да си позволи задължителния бял костюм за официалната церемония, така че слуша заключителните речи изтегнат на поляна извън кампуса, докато чете, както по-късно си припомня, Уолт Уитман. Скъсан е на два от курсовете си - химия и френски - последният особено разочароващ, понеже дълги години той се смята за билингвист. Никога не е очаквал, че френско-канадския диалект, с който е бил отгледан, може да им толкова малка връзка с формалния френски, преподаван в класната стая.

През лятото на 1940 Керуак се връща в Лоуъл, за да учи за двата невзети изпита, но го чакат множество разсейващи фактори - продължаващата връзка с Мери Карни, сексапилът на Пеги Кофи и появата на пищния Себастиян "Сами" Сампас. По това време Сампас вече се е превърнал в нещо като местния ексцентрик, отдаден на публични рецитали на Шели и Байрън, често от масата в някое кафене, и той въвлича Джак в "Младите Прометейци", сериозна политическо-литературна група с основна цел - подобряването на обществото.

Женственият Сами, чието въздействие върху сина им е гледано от Габриел и Лео с подозрение, обожава Джак. Чувството е било споделено, макар да няма доказателства за сексуална връзка между двамата. Сампас подклажда интереса му към двама писатели, които ще окажат голямо влияние върху писането му: Уилям Сароян и Томас Волф. Стилът на разказите на Сароян енергизира подходът на Джак към писането, а възхвалата на Волф към митичното, отворено пространство на огромната Америка директно повлиява на решението на Керуак, да излезе на пътя в търсене на литературни стимули и идеи. За момента обаче Колумбия зове.

През септември 1940 Джак започва като фрешмен в Колумбия. За разлика от времето в Хорас Ман, тук вече не му се налага да се придвижва от Бруклин, където живее с доведената майка на Габриел. Вместо това обитава стая в едно от общежитията. Поне в началото се хвърля в студентския живот с пълни дробове - облича спортно яке, пуши лула, слуша класическа музика по радиото и набляга на ученето. Усърдно работи и над спортната си кариера и скоро е забелязан от треньора на колежанския отбор, Лу Литъл.

Кошмарът настъпва през вторият му мач за Колумбия, когато ранява крака си в игра срещу Подготвителното училище Св. Бенедикт. Макар да е отстранен от срещата, според треньора му това не е нищо повече от навяхване, и Джак продължава да играе с големи болки през следващата седмица и нещо. Това, което повече го натъжава от самата травма, са подозренията на Литъл, че симулира, особено след като скенерът показва, че фрактурата е с дебелина не по-голяма от тази на косъм. Все пак кракът му е гипсиран до края на сезона и това прекратява спортните му надежди.

Отсъствието от стадиона дава на Керуак шанса, да опознае тайните на Ню Йорк: от художествени галерии и кина до джаз клубовете на 52-ра улица и Харлем. Тук той развива и предпочитание за чернокожите проститутки, които се тълпят именно около тези клубове. По това време той има слабост към секса с платени весталки - удоволствие, в което посвещава и старите си приятели от Лоуъл, когато идват да го посещават в Ню Йорк за уикендите.

Лятото на 1941 го заварва обратно в Лоуъл за ваканцията, отново срещайки Мери Карни и от време на време пътувайки на стоп до Бостън със Сами Сампас, който следва в тамошния Емерсън Колидж. Въпреки че разстоянието до столицата на щата е едва 25 мили, пътуванията оставят в ума му представите, че прекосява континента от бряг до бряг. Това са видения, инспирирани от един от любимите му автори - Джек Лондон, който в края на 19-ти век обикаля Американските граници, като се качва и слиза от товарни влакове, а приключенията му вдъхновяват разказите и романите, които ще го направят световноизвестен.

През септември 1941 Керуак се връща в Колумбия, но на престоят му тук този път не е писано да е дълъг. Уверен, че ще бъде избран от футболния отбор за този сезон, отказът на Литъл, отвратеният Керуак напуса кампуса с гръм и трясък с един куфар и автобусен билет за Уошингтън Д.Ц. Скъсването с колежа е пряка последица на желанието му, да започне живот като самостоятелен писател, а не толкова на разочарованието му от футбола.

"Това беше най-важното решение в живота ми", ще напише по-късно. Чувствата му от този период са най-пълно изложени в негово писмо до Себастиян от евтин мотел в Уошингтън, в което признава, че се бои да погледне родителите си в очите, но и е прекалено горд, за да се върне в колежа. Но в крайна сметка тръгва към дома си и стига до Уест Хевън, Кънектикът, където родителите му са се преместили наскоро. Прибрал се, той им изброява причините за напускането на Колумбия. Баща му е бесен и в края на септември Джак избягва от нагнетената атмосфера, като отива да живее с приятел в Хартфорд, Кънектикът и си намира работа в местна бензиностанция.

В края на ноември родителите му се връщат в Лоуъл, където блудният син се завръща, а напрежението между баща му и него поне малко се е разсеяло. Хваща се на работа като спортен репортер в Лоуъл Сън, но след бомбардировките над Пърл Харбър на 7-ми декември 1941 САЩ обявява война. За всеобща изненада Джак решава да се запише във флота, и докато чака документите си, за пореден път пътува до Уошингтън, където посещава стар приятел от Лоуъл - Джи Джей Апостолос. Там Керуак пише извинително писмо до Лу Литъл, в което го моли да се върне в КОлумбия. Но скъсването му на изпита по химия през първата му година означава оттегляне на стипендията му, а той със сигурност не може да си позволи 400 долара, докато тя е възстановена. Случайна среща в един бар наоколо предлага разрешение на проблема - стар моряк му казва, че товарните компании плащат до 2000 долара на моряци, съгласни да пътуват до Русия за пет месеца.

Така, Джак тръгва за Бостън, където подава заявление за паспорт и членство в Националния моряшки съюз. В началото на юли 1942 шансът му се усмихва, когато е назначен за готвач на СС Дорчестър, отпътуващ за Гренландия. Плаването се оказва всичко друго освен скучно - на два път корабът е нападнат от немски подводници и става сцената на първия документиран хомосексуален акт на Джак.

Когато Дорчестър се завръща в Ню Йорк в края на октомври 1942, Сампас го очаква на пристанището. Двамата прекарват два лудешки дни из баровете и клубовете на Манхатън, преди да се завърне в Лоуъл, а там го заварва писмо от Литъл, връщащо му мястото в колежа. Той се връща там, но не за дълго. Въпреки че Литъл му обещава място в отбора, той не го избира в игра срещу Армията. За втори път Джак решава да напусне колежа, този път заявявайки, че за него има по-важни неща във военното дело, по-точно в Търговския флот.

"Хенри Кру и аз бяхме близки и той искаше да ме впечатли, като каза, че имал гениален приятел, когото би искал да срещна, така че организира обяд за нас. Отидохме до "Нюйоркските деликатеси" и Джак ни придружи, а аз набързо изгълтах шест хотдога с кисело зеле и в този момент Джак каза, че е лудо влюбен в мен."
Едит (Еди) Паркър, 1988

Преди отново да напусне КОлумбия, той се среща с Хенри Кру и така се запознава с енергичната млада студентка Еди Паркър. Като Джак, Кру също обещава себе си в служба на морето и от време на време се среща със сексуално разкрепостената Еди, която е пристигнала в Ню Йорк в края на 1941. Когато Кру е извикан за следващата си кампания през януари 1943, той заявява, че Джак трябва да се "погрижи" за гаджето му, докато той отсъства от града. Така Джак се отдава на афера с Еди веднага щом приятелят й отплава.

Ала изглежда войната не пощадява никой мъж, защото през март 1943 Керуак получава повиквателно от тренировъчен лагер в Ню Порт, Роуд Айланд. Неизбежно желязната дисциплина там се превръща в непосилно тегло за бунтуващия се Джак , които често пъти по време на официален марш зарязва пушката си, за да отиде в библиотеката. Накрая е уволнен, след като тича гол по време на проверка. При връщането си в Ню Йорк се събира с Еди, която признава, че е направила аборт в негово отсъствие, макар да не е ясно дали е била бременна от него, или от Кру. Въпреки това той още носи морето в сърцето си - дори е започнал роман, базиран на престоя му в Търговския флот, озаглавен "Морето е мой брат", и през септември 1943 се присъединява към екипажа на СС Джордж Уиймс.

Преди да замине, Еди, която дотогава живее с баба си и дядо си, се мести в самостоятелен апартамент с Джоан Волмър Адамс на 421 Уест 118 Стрийт, само на пресечка от Колумбия. Завръщайки се през октомври 1943, Джак се запътва направо натам, и така започва по-сериозен етап от връзката им. През следващата година и половина апартаментът на шестия етаж ще се превърне в родилната зала на Бийт генерацията.

Бийтовете: от Керуак до Кийси - Началото - Бил Бъроуз

"Накрая Мъдростта не се тества в училищата,
Мъдростта не може да се прехвърли от някой, който я има,
към друг, който я няма, Мъдростта е на душата..."
Уолт Уитман

Най-старата образователна институция в щата Ню Йорк - Колумбийският университет - е основана с Кралска харта през 1754, преди още САЩ да са просъществували като държава. По това време е известна като Кралския колеж, като признание към Крал Джордж Втори, но дори тогава образователното заведение е приютявало дисидентски гласове.

Сред най-известните от тях е Алекзандър Хамилтън, радикален шотландец, който пише антибритански памфлети и който ще се превърне във водеща фигура в последвалата Революционна война. След Обявяването на независимостта колежът е преименуван и преместен от първоначалното си местоположение на Долен Бродуей в центъра на Манхатън, окончателно установявайки се на сегашното си място през 1897. Грандиозният комплекс от тухлени сгради обхваща кампусна площ между Ривърсайд Драйв и Морнингсайд Парк, нагоре до 114-та и 120-та улица и западно от Харлем.

Освен двама американски президенти - Тиъдър Рузвелт и Франклин Делано Рузвелт - към алумните на Колумбия се числят певецът Арт Гарфънкъл, композиторката Бела Барток. Там са пребивавали Джей Ди Селинджър и Айзък Азимов, поетите Ленгстън Хюс (чернокожият баща на Харлемския ренесанс) и Фредерико Гарсия Лорка. Именно Колумбия е катализаторът за общението на три водещи литературни фигури на Бийт генерацията: Уилям (Бил) Бъроуз, Джак Керуак и Алън Гинзбърг.

Макар те да затвърждават свое "движение" в модерната литература, в креативната си сърцевина, членовете на този триумвират са строго индивидуалистични и независими един от друг - съратници по дух, но със сигурност не и по стил. И преди пътищата им за пръв път да се пресекат в началото на 40-те, житейските им ситуации и ранни преживявани, които ще ги срещнат, са също толкова различни и уникални.

Уилям Бъроуз: ранните години

По-малкият от двамата синове на заможно семейство от Сейнт Люис, Мисури, Уилям Сюърд Бъроуз Втори е роден на 5ти февруари 1914. Първият Уилям Сюърд Бъроуз, неговият дядо, е основател на Burroughs Adding Machine Company, изобретила и патентовала първата сметачна машина, оперираща с бутони, в края на 1880-те. Компанията прави цяло състояние, но по това време основателят й вече е продал по-голямата част от акциите си, така че наследниците му никога няма да видят в ръцете си голямото богатство, което предприятието би могло да генерира за семейството.

Въпреки това младият Уилям израства в удобен дом на средна класа на Першинг Авеню, Ст. Люис, с пълен набор от прислужница, бавачка, готвач и градинар. За известно време неговият баща, Мортимър, управлява компания за производство на посуда, преди да се превърне в горд собственик на магазин за антики и сувенири в Ст. Люис, известен като "Кобълстоун Гардънс". Майка му, родена Лора Хемън Лий, е дъщеря на пастор, чието семейство има претенцията, да е потомък на Конфедеративния генерал от Гражданската война Робърт Е. Лий.

Въпреки галеното си детство или може би отчасти заради него, "Били", както роднините му го наричат, е самотно дете. В комбинация с бледен, нездрав тен, проблеми със синусите и източен ръст, е смятан за странник и подиграван от много от съседските деца (а често и от родителите им). Бащата на един от съучениците му дори го описва като "ходещ труп". По-големият му брат, Морт, от друга страна, е по-конвенционално настроен и отива в Принстън, където следва архитектура, преди да се отдаде на кариера, продължила до края на дните му, в "Дженеръл Илектрик". Но на Били никога не му е липсвало вниманието на родителите му: майка му го боготвори и толерира странното му чувство за хумор. В това време баща му го запознава с ловните си оръжия и страстната си любов към четенето, подхранвайки речника на детето, като му поставя целта, всеки ден да научава по пет нови думи. Вземайки предвид и вече изразените особености на поведението му, родителите отдавна знаят, че детето им е необикновено умно.

На осем Били създава първата си творба: приключенска история в десет страници за диво животно, загубило любимата си, и убито накрая от мечка гризли. Кръщава произведението "Автобиографията на един вълк" и когато родителите му настояват, че заглавието трябва да се поправи на "Биографията", той упорито твърди, че това е "Автобиография".

"Като малък бях измъчван от кошмари. Помня медицинска сестра, която ми казваше, че опиумът дъздавал приятни сънища и реших, че ще пуша опиум, когато порасна."
Бил Бъроуз

С настъпването на пубертета на Били две водещи занимания започнали да се открояват: очарование от оръжия, най-вече пистолети, и неутолима жажда за четене. Второто, несъмнено похвално, е за жалост доминирано от любов към pulp fiction (долнопробни криминални и любовни графомании). На 13 попада на "You Can't Win", автобиографията на Джак Блек, пропадащ наркоман и самопризнал си крадец. Макар книгата да е замислена като предупреждение срещу криминалния живот, пъстрата палитра от долни мошеници, измамници, пияници и скитници привлича младия Бъроуз. Оттам нататък изглежда, че зарът е хвърлен: Бил Бъроуз никога няма да пасва сред конвенционалностите и социалната куртоазия на буржоазията от мид-Уеста. Сякаш за да потвърди тази прогноза, той започва да пише разкази в училище - минорни истории, достойни за най-лъскавия щанд на криминалната фикция, пълни в убийства, хаос и разруха, но винаги пропити от също толкова черен хумор.

На 15-годишна възраст е първата публикация на негова творба - есе на име "Персонален магнетизъм", което се появява в Джон Бъроуз Ревю (училищно издание) през 1929. По-голямата част от гимназиалните си години обаче, прекарва в частно училище в Лос Аламос, Ню Мексико. Ако и нищо повече от това, преживяването е със сигурност оформително. Докато усвоява мачовските изкуства на стрелбата с пушка и хвърлянето на нож, вътрешният смут на Бъроуз започвада кристализира по страниците на личните му дневници, когато в него се поражда романтично увлечение по съученик. Макар да прави всичко възможно да запази това в тайна, не успява да прикрие интереса си пред любопитните си съученици, чиито подигравки и инсинуации скоро стават непосилни за търпението му.

По същото време е въвлечен в сериозна беда, след като заедно със свой съученик изпива хлорен хидрат, закупен от местна дрогерия в Санта Фе. Едва не умира и въпреки че заключението на училището е, че никога повече не би опитал подобни вещества, това е само началото на доживотно експериментиране с химикали. С помощта на родителите си напуска Лос Аламос само два месеца преди дипломирането, завършвайки гимназия в Тайлър Скуул в Ст. Люис, откъдето успява да влезе в курс по литература в Харвард, започнал през 1932. Там непокорството му ескалира още повече, моментално попарено от закостенялостта в класово-чувствителните маниери и традиции на Бръшляновата лига. Той прекарва повечето си свободно време заключен в стаята в общежитието си с опитомения пор, който отглежда като домашен любимец, ала веднъж преживял истинското си сексуално "пробуждане", започва да прави "сондажи" на хомосексуалния ъндърграунд в Ню Йорк Сити. Там той посещава гей баровете и лесбийските клубове в мултирасовия оазис на Грийнуич Вилидж и Харлем, обикновено в компанията на Ричард Стърн - богат приятел от Канзас Сити. Стърн за малко не става жертва на манията на Бъроуз по оръжия, когато последният стреля с .32-калибрения си револвер в колежанската си стая, без да подозира, че оръжието е заредено. Този епизод е предзнаменование за предстояща трагедия.

Главният академичен интерес на Бъроуз в Харвард е английската литература и там той се запознава с произведенията на Томас де Куйнси и Самюел Тайлър Колридж, и двамата описали психоделния ефект на опиума върху писането им.

Завършвайки Английски през 1936, той продължава да се радва на финансовата подкрепа на винаги разбиращите го родители. Те решават да му отпуснат издръжка в размер на двеста долара месечно за следващите 25 години, което му позволява да не работи, за да се издържа. По-късно, при написването на първия си публикуван роман, "Junkie", той ще признае, че ако не е била хероиновата му зависимост, той не би имал никакви финансови притеснения до края на живота си. Поради липсата на изгледи за скорошно кариерно развитие Лора и Мортимър подаряват на сина си едногодишно посещение на Европа като подарък за дипломирането.

Там той от първа ръка преживява ужаса на нацисткия терор над декадентската гей сцена в Австрия, Унгария и Югославия. Решава да остане във Виена, за да следва медицина и преследва отдавнашния си интерес към психоанализата. Ала навсякъде около него се срещат хора, най-вече евреи, и в по-малка степен представители на гей обществото, които стават все по-обезпокоени от набиращата сила на Крайната десница, предчувствайки, че не бива да остават тук по-дълго от необходимото.

Сред тях е и Илзе Клапер - 35-годишна жена от еврейски произход, която се сприятелява с Бъроуз и през 1937-ма се омъжва за него. Това е брак по сметка и за двете страни и цели единствено да улесни прехвърлянето на Илзе в Щатите. Въпреки опасенията на родителите на Бил, след пристигането си в Ню Йорк Клапер никога не поисква пари от семейството и двамата се развеждат през 1945, макар да остават приятели за дълги години след това.

Все още с плана за изучаване на психоанализа в ума, между 1938 и 1942 Бъроуз следва Антропология и Психология в Харвард и Колумбия, въпреки че не завършва нито един от двата курса. Новонастанил се в Ню Йорк, той започва първата си трайна връзка с мъж, Джак Андерсън, с когото имат бурна афера, завършила със самоампутирането на върха на един от пръстите на Бъроуз в пристъп на отчаяние от изневярата на Андерсън.

В началото на 1942, скоро след нападението на Пърл Харбър, Бъроуз се записва в американската армия, където е обучен за планерист, но е освободен поради психическа нестабилност само след няколко месеца. Мести се в Чикаго, където постъпва на разнообразни служби, включително и унищожител на буболечки. Скоро опознава известната Северна част на града и мързеливия й уличен живот. Тук среща и приятел от Ст. Люис, Дейвид Камерър, и младия му компаньон Лушън Кар. Камерър е обсебен от Кар макар двамата да нямат физически контакт (Кар не е хомосексуалист като Камерър). Когато двамата се местят в Ню Йорк, Бъроуз ги следва.

Бийтовете: от Керуак до Кийси - Въведение

Повечето от дълбоките културни и социални промени, характеризиращи втората половина на 20-ти век, за които често се твърди, че са отключени от свободолюбивата атмосфера на 60-те, всъщност водят началото си от следвоенните години от края на четирсетте и началото на петдесетте. Тези промени се манифестират по разнообразни начини в едно, в по-голямата си част, консервативно общество, като американското: oт първите негодувания на борбата за Граждански права до апогея на рок'н'рола; от т.нар. "Method Acting" до абстракния експресионизъм. Също толкова важна роля в тази културна революция има и литературното движение, което е останало в историята като "Бийт поколение", чието влияние отдавна се е разпростряло извън границите на поезията и прозата.

Но какво точно е "Бийт"? Най-общо това е начин на мислене. Всъщност Джак Керуак (провокирайки и религиозна конотация с това си изявление) говори за "Beatitude". Първи за "Бийт генерация" заговаря Джон Клелън Холмс. Керуак поставя понятието в исторически и социален контекст, дефинирайки го на страниците на "Random House Dictionary": "Представители на поколението, което дойде след Втората световна война, които, навярно в резултат на обезверението от Студената война, изповядват мистическо откъсване от жестокостта на света и успокоение на социални и сексуални напрежения."

По време на непосредствената равносметка след Втората световна война, през мандатите на Хари Труман и Дуайт Айзенхауер, САЩ се наслаждава на безпрецедентно изобилие във всяко отношение. Захранвана от консумеризъм, невиждан досега в света, индустрията процъфтява. В разширяващите се предградия всяко семейство притежава поне по една собствена кола, а стоки; допреди смятани за луксозни стоки - перални машини, климатици и др. - сега се превръщат в норма. Радиото, което е обединявало огромната държава през двайсетте и трийсетте, бързо е заменено от телевизията като водеща медия за масова комуникация. На домашния фронт всичко е спокойно, удобно, но с новия просперитет идва и дълбоко ортодоксален мироглед за повечето американци.

С безграничното си богатство "мейнстриймна" Америка е до голяма степен изолирана от останалия свят. Освен Корейския конфликт от 1950-1953, Втората световна война поражда Студената война и последващата надпревара с атомни оръжия между Западните съюзници и Източния блок - САЩ са обхванати от параноя в началото на 50-те, която е засилена до фанатизъм от антикомунистическия "лов на вещици", извършен от сенатор Джо МакКарти и HUAC - the House Un-American Activities Committee.

МакКартизмът се разпространява като рак из всички секции на обществото, най-свирепо в света на творчеството и медиите, където радикалните - и затова подозрителни - мнения традиционно преобладават. Писатели и творци от всички сфери са изправени пред Комитета и разпитвани за своите политически вкусове и тези на колегите и приятелите си. Именно това последно "назоваване на имена" е което най-често води до ограничаването на изявени творци в работата им и дори загуба на работата им, особено в света на журналистиката и Холивуд.

В тази крайно цензурна атмосфера именно се заражда Бийт генерацията и както съобщава Керуак, в много отношения тя е реакция на крайно-дясната ортодоксалност и тесногръдието на обществото като цяло. Но това не е въпрос единствено на политически пристрастия. Дълбоко вградени в традициите сексуални конвенции също са подложени на въпрос от либералните възгледи на Бийтовете за извънбрачен секс, хомосексуалност, и безразборност в сексуалните връзки. Тяхната почти евангелска защита на употребата на наркотици като позитивна помощ в творческия процес също е табу за следвоенна Америка.

Затова и е малко изненадващо, че Бийтовете си печелят отрицателна, дори обидна публичност и критика. Терминът "битник" е въведен, като наставката "ник" навява директна асоциация с руското "спутник" - комунистическият претендент за маслиновата клонка в космическата надпревара. Все пак лошата слава на Бийт движението в сензационните медии се балансира от неоспоримия успех на литературното им творчество, едновременно в комерсиалните и критически среди.

С издаването на "По пътя" през 1957, след дълги години опити да привлече вниманието на някое издателство, Джак Керуак - навярно изненадвайки себе си също толкова, колкото и издателския свят, държи в ръцете си същински бест-селър. По същия начин, Алън Гинзбърг вижда дебютната си стихосбирка "Вой" преиздадена шест пъти в двете години, последвали издаването й (на фона на ревностно разисквано дело за сквернословие, което в крайна сметка било разрешено в полза на книгата). И когато през 1959 в иначе забранено издание, напечатано в Париж, се появява шедьовърът на Уилям Бъроуз "Голият обяд", той бива посрещнат с благоговение от критиците.

Други Бийт-имена като Джон Клелън Холмс, Грегъри Корсо, Лорънс Ферлингети и др., изживяват подобен успех и славата, която го придружава, но която също си има цена. Когато ослепителният блясък на прожекторите на публичността попада върху бийт-анклава в Грийнуйч Вилидж (Ню Йорк)и Норт Бийч (Фриско), и туристите наводняват улиците, на лов за "истински" битници, много от бийт творците решават да се дистанцират от суматохата. Други попадат в клопката, да се радват на обожанието си от същите културни и социални учреждения, които допреди това така открито са заклеймявали. А други, като Джак Керуак, падат жертва на лошата репутация, която те сами неволно са спомогнали да се разпространи.

Периодът на Бийт-царуването в творческите среди реално е по-кратък от десетилетие, от средата на 50-те до началото на 60-те, но присъствието му се чувства в литературата и други области на изкуството и популярната култура и до днес. За последните петдесет години от публикуването на "По пътя" повечето творби на Бийт движението са се превърнали в класика, а обстоятелствата около зачеването им се разглеждат като повратни точки в културната история на САЩ.

Разкази под екстази на Фредерик Бегбеде

Преди около месец приятел, когото по принцип смятах за живото доказателство, че класиката няма да умре, ми предложи тази книга. Изгледах прозореца на чата хем уплашено за битието на класиката, от която явно се бе отрекъл, за да ми предлага това, хем предизвикателно, решена да се пробвам. Някъде четох за следващата книга на Бегбеде, че била много подходяща за неделен следобед, и по дяволско стечение на обстоятелствата, точно в един такъв пиша това.

Само дето ми отне около две седмици да прочета книжката. Просто исках да осмисля всяка кратка история на спокойствие и поотделно и да не изгубя нито един нюанс от вкуса ѝ. Заглавието, а покрай него и славата на автора, си крещят на скандал и честно казано, тъкмо това очаквах - писаници без много смисъл и стил, а за изящество да не говорим. И сбърках. Има ясно изразен стил, има и смисъл и по някакъв извратен начин - изящество. Всяка история е една таблетка екстази, така го почувствах, но не мога да го кажа по-добре от Бегбеде: "Това е тежък наркотик, с върхове и падения, точно каквито са руските планини или пък разказите на някои американски писатели". Такава е и неговата върволица от разкази. Всяко самостойно тяло от тях представлява едно скоростно изкачване, ескалиране на емоцията, скоростта, смисъла, и сетне още по-бясно спускане по отвеса на читателското очакване, за да се застопори накрая мисълта ти в една точка на светлинни години от оная, където логично си очаквал да е завършекът. И си тежи в тази точка мисълта и се превръща в размисъл. Ако трябва да опиша съвкупността от историите, които прочетох през последните дни, с една дума, тя ще бъде ПАРАДОКС.

Едно, че никога не се случва това, което очакваш. Второ, че въпреки това неочакваният край заглождва мозъка ти и го кара да разсъждава: за героите, за тебе си, за живота, за вселената. Трето, че в тази парадоксалност именно се ражда красотата на изказа, която в две съседни изречения напълно естествено може да приюти топоса на нежността и финеса - "Moon Rover" от Закуска в Тифани - и топоса на грубостта в подбора на думите - "Едно младо същество, което ви пуска език...", и да го стори така, че двете заедно, в съзвучие, а не в дисонанс, да звучат красиво.

Енергия блика от всяко изречение, макар често говорителят да създава впечатление на умореност от живота и света. Дори когато стои неподвижно, той бяга в мислите си, отправя се към непостигнати летища в Щатите, плажове на Ривиерата, публични домове в Далечния Изток, лети към нови хоризонти, и в същото време сякаш си повтаря на ум твърде познатата ни истина - дори физически да напуснеш мястото, където страдаш и си потиснат, проблемите ти ще те последват навсякъде, проблемите са в теб, не в обкръжаващия те свят, и скуката може да те намери и на Пето авеню, и в Сен Тропе. И все пак това, което авторът споменава в един от разказите като ефекта на коктейл от наркотици и алкохол, онова чувство: "Да живее с 800 км в час, за да няма време да чуе края на хита от това лято. Да бъде един вечно ненаситен метеорит, от който никой няма да има време да се възползва. И преди всичко да привлече върху себе си всички най-идиотски опасности, особено когато е облачно. Декадансът не е само търсене на изкупление, а преди всичко начин на живот. Такситата напразно надуват клаксоните, а ако неоновите светлини на хотела мигат, то е само защото са повредени." Това е сякаш в крайна сметка, каквото искаме от битието. Но можем ли да разберем, че сами трябва да го вземем, че животът няма друго задължение към нас, освен да ни предостави като строг и често несправедлив библиотекар време на този свят за определен срок и после без предупреждение да си го вземе? И много търсят лесния начин да наситят този срок с незабравимите преживявания от наркозата именно за да ЗАБРАВЯТ, че има краен срок и времето ни тук не е вечно. Но има и други начини, има любов, природа, изкуство, литература, нека ги намерим, това е по-смелата и дръзка крачка от лесното "спасение" на опиатите, нали? Важното е, както пише Бегбеде в един от разказите си, винаги да сме: „Напред!“, „На абордаж!“

Окото и мисълта ми бяха особено грабнати от разказа "Най-гадната новела в този сборник". Както по-горе споделих, според мен това е наред с други, едно от важните послания на книгата - Откривайте други начини да направите срока на времето си на тая земя незаменим и уникален! И в този разказ това съобщение те зашлевява през лицето, защото ето - не са нужни наркотици, за да си в един момент на Еверест, а в следващия да падаш към Марианската падина; да летиш сега, а след миг да лазиш, заровен жив под пръстта на тъгата. Тук всичко е натуралистично и картинно, той и тя си причиняват какво ли не, за да си докажат един на друг, че любовта им е истинска, правят ужасни, гнусни, смъртоносни неща, и той заявява, че сякаш са си обявили война. Според мен не е война, а игра, залог, надпревара. Любовта за него е жажда. И колкото повече пиеш, толкова повече ожадняваш. Гледайте "Jeux d'enfants" от 2003 и кажете, не виждате ли прилика? Поразителна е, френската рецепта за истинска любов. И с екстази, и без екстази, усещането от допира й до кожата и душата ти е едно и също и Жулиен във филма го казва така (Фредерик ще се съгласи с него, повече от сигурна съм!):

"Sophie! You are playing the game again.



Pure happiness.



Great!



It can cut down everything.



Better than anaesthetic,cocain,high purity cocain,reefer,



Indian hemp,LSD,hallucinogen;



Better than sex,blowjob,rave party,complex sexual relationship,



Better than the butter on the peanuts.



Better than Lucas,end of the dance of Marylin,and Schtroumpfette!



Better than Lara Croft!



Better than Jimmy Hendrix,than Armstrong.



Better than the walk-around by Santa Claus!



Better than Bill Gates,then the trances of Dalai-Lama.



Better than the collagen on the lips of Pamela Anderson!



Better than the drugs of Rimbaud, Morrison.



Better than freedom!



Better than life!"
~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

Любовта е игра. Френска. А играта е самият живот. Enjoy. Enjoy living to enjoy dying. And die. Playing.

За финал някои от "размислящите" ме цитати от сборника...

"В стаята нахлу тревогата.
Ако някой се интересува за адреса на тревогата, веднага ще му кажа къде обитава. Човек винаги я среща в точно определени часове. Тревогата може да бъде открита на съвършено конкретни места."

"Празниците са като живота: раждат се и умират също като хората. Преживяват върхови моменти и падения. И горе, и долу. Също като нас блясват и падат в праха. Също като за нас, за празниците няма утре."

"Пия, за да забравя, че съм забравен."

"...когато си провалил живота си, трябва да се опиташ да успееш поне в смъртта."

"Творчеството наистина ли бе неразривно свързано с разрушението?"

"Най-Великият Жив Френски Писател умря няколко месеца по-късно. Това се случи преди десет години. И до днес продължавам да се питам как е успявал той да съчетае тези две дейности: да пише и да живее."

"Сънувах, че вървя към теб и ти ме хващаш за ръката. Сънувах, че сърцето ми се изчервява, че двамата тичаме сред гора от лилии, а птиците разцъфтяват. Сънувах любовта и се влюбих в този сън."

"мислим за себе си, а говорим винаги някому" - Николай-Бойковите писма до Петър

"Критика" ми звучи неоправдано строго. Според мен всяка критика би трябвало да остане на прага на първата зачетена дума на "критикуваното" произведение, щото по моему целият смисъл на това понятие се обрамчва с това - разлика между очакванията на четящия преди да е посегнал към книгата и това, което в крайна сметка е намерил вътре. И да, поне по себе си съдя - често тръгвам с голяма кошница, която и един Джойс трудно пълни, но за мен това е целта: след като привършим прочита, да открием, че творбата не се е припокрила с очакванията, но не защото не може да ги достигне, а защото е различна, защото поема в друга посока. Затова простете, аз просто не мога да оплюя "Писмата" по простата причина, че открай време никоя друга книга не ме е карала да чувствам себе си толкова изпълнена със сили и ресурс за писане и света - толкова нежно-красив дори сред ужасите морални, социални, икономически, политически, религиозни и прочее.

Докато чета, винаги си "подчертавам" направили ми впечатление пасажи от текста и понеже напоследък повече чета онлайн, подчертаването е равно на копи-пейст. Критериите, по които подбирам са що-годе следните: думата/изречението/абзацът 1) да направят така, че мигом, четейки ги, да ме споходи идея за моето собствено писане; 2) да разтърсят вече съществуващо/ образуват ново схващане в ума ми за коя да е сфера на живота; 3) да ми дадат ОНОВА чувство. То е трудно за описване, сещате ли се - О Н О В А, дето, като го изпиташ, чувстваш, че си попаднал на НЕЩО, НЕЩО толкова духовно, че е вече отвъд-духовно, ама не в смисъл, че е далеч от духовността, а че направо е НАД нея, толкова е горещо, парещо, жежко и в същото време разтърсващо-охладяващо. С една дума - просто се пренасяш някъде, в една земя, осреднила твоята собствена вселена, тази на зачетеното и една, която току пред тебе се ражда, докато четеш авторовата прелест, и май точно нейното разпукване между тея два свят причинява това, което е за Яна Борисова "приятнострашно", а за мен - бременнородително на възможности, емоции, хоризонти. Имам сигурно още хиляди критерии, но и критерии твърде родствено ми звучи на "критика", затова просто ще обобщя: абе, за да ми влезе в списъка, цитатът трябва да изпърха край някоя моя душевна мембрана, да я погали или направо скъса, но и при най-малкото й трепване, веднага ще позная, че е ТОЙ - търсеният, жадуваният, потребният.

В този смисъл, Николай Бойков беше моят ТОЙ. Забелязах, че за пръв път откакто сложих началото на кариерата си на копи-пействач, с "Писма"-та му ми се случи да "подчертавам" не цели изречения, а отрязъци от тях. Но не защото само половината изречение ми е харесало, а защото при него изреченията са реки - пълноводни, пълнодумни и пълнокрасни, вият се из текста на меандри от емоции, цветове, музика, поезия и философия, обаче не са онези "безкрайни тромави изречения, дълги по цели страници, където по Краен немски словоред глаголът е едва последната дума, и стигайки до него, вече си забравил за какво става въпрос", на титани като Манн-овците, с които учителката ми по немски ме посрещна на първия ми урок в четвърти клас. Не, тези бойковските са арии, те се пеят и се свирят с мембраните на душата ми и тя напротив - иска те никога да не стигат до проклетата точка и завинаги да си останат продължаващи, виещи се из тази вселена на лошотия и грозота като меките, топли, весели, пъстроцветни пуловери на лирическия аз, хванати ръкав за ръкав, ако може, в безконечното хоро на изкуството.

Първата мембрана докосната беше геополитическата: "четох пак Маймуната на велосипеда, поглеждам какво съм си записал и прочитам враг (правеше сравнение между хитлеристката и комунистическата тоталитарни системи и едно от различията беше по отношение на дефинирането на врага - при комунизма на класов принцип, при нацизма на расов, та си помислих, гледайки сегашна Америка, която така драпа да си намери някакъв враг, след като си загуби стария: не сме ли и ние все още част от същата система, само че опакована по-добре от другата".

Последва философската: "Светът и животът са едно и също (сега вече разбирам онова изречение, което ми каза Боян Манчев на Иван Асен, че съм бил много витгенщайниански); днес сутринта, когато се събудих някъде към два без десет, не можех да седна да превеждам или пиша, компютъра ми се беше развалил, та почнах да го чета, християнството и културата, да подчертавам съгласията и несъгласията си, да отговарям на въпросите му, да поставям собствените си въпроси: защо религиозно вярващите си присвояват думата вярващи, а останалите обозначават с невярващи, това, че не вярвам в техния бог, означава ли, че не вярвам в нищо, вярно ли е, че аз избирам между вярата и неверието, не е ли подменящ същините въпроса вярвам ли, който ми поставят там, може би въпроса е вярвам ли в бог, а може би по-точно вярвам ли в християнския бог, а може би още по-точно - в този визиран на първите страници християнски бог: свръх-действителния и свръх-възможния да бъде, чудесния, бога, чиято отвъдност и апострофираща скритост са очевидни за Калин Янакиев (лично аз не вярвам в християнския бог и не вярвам в/на неартикулируемостта на тази си невяра като Александър Кьосев, смятам това си земно човешко битие за живот сред другите, за живот с другите и от тази гледна точка смятам, че да вярваш в този бог не е добро, както за мен самия, така и за останалите, смятам, че този бог е бог на изнудването и властването чрез жертвата, чрез вменяването на вина, чрез една с нищо непоказвана, недоказана обич, бог на двойните стандарти и фрагментарността, бог на фундаментирането на неравнопоставеността, да помислим само: някой създава евентуалните ми предци по свой образ и подобие, като ги лишава от правото да познават доброто и злото, после ги наказва за извършеното от тях прегрешение безвъзвратно и окончателно и не само тях лично, а всички останали като в казармата: някой нещо уж объркал, хайде всички патешко ходене, накрая понеже ме обичал, жертвал единствения си син, за да ме спаси и аз съм бил свободен, ама съм свободен да избирам само това, което той ми е избрал, да не говорим за това, че ако съм по негов образ и подобие, то и възможността за прегрешение няма откъде другаде да дойде освен от него, и тъй като той някак не може да се самонакаже или не иска, взима, че ме наказва мене, за нещо, за което нямам никаква конкретна вина и после за тази съвсем неконкретна ми вина ме и спасява като жертва най-възлюбения си син, да помислим: ако една от неговите заповеди е не убивай и там няма хъц-мъц, ясно и категорично е казано, то защо са били всичките онези войни и кръстоносни походи в името на христа, защо всичките онези легитимиращи се за християнски политици не се и опитват ясно и категорично да унищожат оръжията за изтребление, защо един така християнски вярващ световен лидер ще праща в момента други да убиват и те явно ще убиват, макар там просто и ясно да е казано: не убивай.)"

Искам да кажа... Не е нужно да се съглася с идеята, за да ми подръпне тя мембраната. Мембраната е все пак полу-пропусклива, не е казано, че всичко прочетено трябва да ме обърне на 180 градуса, просто изказът, мисълта, емоцията ми харесаха. На душата ми се харесаха. Душата ми си хареса нещо и реши да продължи да дълбае - да зачете "Християнство и култура", да подири статии на Калин Янакиев,за Витгенщайн да се поинтересува, и естествено - да не изпуска нищо изпод перото на господин Бойков. Ето това е за мен най-стойностната литература - тая, която протяга ръце към всеки дял на вселената, която те кара да търсиш още и още знания, която е трамплин към горните селения на духовността.

"новата ми свещ, която си я бях запалил, докато ти пишех, се е разтекла и се е спекла във формата на делфин и по покривката на масичката ми, опитах се да отчегъртам восъка (в наброските си съм записал отлюспя), но той се разпадна на парчета, които изхвърлих в една чашка, която ми подариха за рождения ден с надпис Време за любов, напоследък там изхвърлям изгорелите клечки, с които паля свещта, дръжчиците на ябълките, филтърчетата чай, празните пликченца захар и разни други боклучета" - езикът ме омагьосва. Като бели камъчета по дъното на речно корито ги откривах ОНЕЗИ думи, дето опитах да ви обясня по-горе какво правят с мен: "премала", "отперден", "стъмнина", "чурулик на птици". В първите писма го смятах за заиграване с архаичното, но по-сетне, като продължавах да чета и "подчертавам", съзнах, че това не са остарели думи, а пълно оползотворяване на широтата и многоликостта на българския език - да си създаваш словоформи и неологизми, за да пасне изказът ти максимално на емоцията, ами да, това е хиляди пъти по-добро разрешение на въпроса, отколкото да седнеш да се оплакваш, че езикът ни бил беден. Май ние сме бедните, че изхвърляме от паметта си толкова красиви слова, а наред с тях и инструментите да създаваме нови. Поклон пред Николай-Бойковата дивна гъвкавост на изразяването!

В горния цитат, обаче, съзрях и друг детайл - тази чашка "кафена", времето за любов, дето сега я пълни с "боклучета", след няколко писма ще я измие и ползва по предназначение. Почувствах го, сякаш с това наглед маловажно свещенодействие, той измива и сърцето си, досега пълнил с "боклучета" от извинения пред самия себе си, и сега го пълни с това, което по начало трябва да бъде наливано там - любов, и по-точно - жажда за любов. Оттук насетне мембраните ми регистрират възходящо желание за близост, за споделеност и заедност.

А иначе не само това е свещенодействие - всяка дейност, и най-баналната делнична случка, е ритуал, описан с цялата внимателност и излиятелност на човешка душа, която е в пълния си смисъл ДУША - хранилище на красота и доброта.

Удивителна е любовта към унгарския език в книгата, заразителна, впечатляваща, вдъхновяваща: "точно срещу сладкарницата, където някога отдавна ядох паста Естерхази с един приятел и бъдещата му съпруга и където се чувствах елефант, тоест слон, тоест излишния трети в компанията на влюбена двойка, това е второто значение на унгарски на слон, макар него да го знаят само чужденците, защото в учебника им за напреднали има едно такова упражнение: кое животно какво друго означавало - патица: лъжлива вестникарска новина; глист: маймуна, маймунско @ (на гръцки май това беше пате), лалугер: мъж и др."

"когато четох по-дългото стихотворение на него, Силвия, Камен и Симеон, пак същата неловка тишина настана (kínos й казват на унгарски - мъчителна, измъчваща, понякога е тягостна на български (когато приятеля ми Томаш загина и отидохме с Анико на опелото му, това бях думите, които използвах, за да описвам случилото се, kínos и тягостно, някак си бе безчовечно в хладната и обезмълвена, непродумваща църква с потракванията и поскръцванията, без истинска човешка дума, препротоколно при явно напиращия да излезе потрес, и когато ни помолиха за минута да си спомним за него - затворих очи и пред мен затекоха кадрите".

Убийте ме, толкова нежност, красота и око за най-финия детайл не бях и помисляла, че може да бъдат притежание на който и да е мъж на света: "както седях пред окото на компютъра, забелязах в тъмносивата подложка на екрана (онази под прозореца на Windows) да се отразява окото ми, а в него отразени отворения прозорец и нахлуващото грейнало слънце, бях наклонил глава, виждах леко очертани, но почти невидими безрамковите си очила, в тъмното на екрана, в горния тъмен ляв ъгъл на окото на екрана проблясва окото ми, тъмното ми око и отразителното ми бяло, виждах бръчиците около него, маслинено блесналата ми мазнееща се кожа, и така наклонил глава видях тъгата в слънчевото си око и си помислих: който трупа мъдрост, трупа тъга".

Казвате, господин Бойков, Ваш приятел така нарекъл "Писма"-та: "текст на отхвърлеността и несрещата". Аз никак не съм съгласна. навярно на пръв поглед, на повърхността, там, при един Николай и един Петър, да, сигурно, но под нея - при мембраните душевните на всички, докоснали се до литературата Ви и душата Ви чрез нея - аз си мисля, че по-красива среща с мъж и по-красива среща с автор досега не съм имала. Тя не само се случи, но и ме залюля в омайния си език и топли моливни картини към нови и нови срещи или преосмисляне на някои стари - с киното, с музиката, с литературата, с приятелите, с хората като цяло, с живота и мечтите и любовта и самотата и неразбирането и щастието въпреки всичко.

Тук оставям няколко цитата за размисъл, за раздвижване на мембраните, че не трябва да ги оставяме да ръждясат - те са единствените проводници между земята и небето, нека не ги заземяваме, нали?

"помня те, помня те как те вкараха, помня те как крещеше, аз не съм ненормален, помня те, днес ще те пуснат, днес ще излезеш оттук, после се отдалечи и потъна пак в своята обезсловеност, разбира се не тогава ме пуснаха..."

"Какво означава обществена информация по проблемите на психичното здраве? (Защо например е забранено LSD, питат един психолог, Андраш Фелдмар се казва, той отговаря: защото, който се е освободил от хипнозата на обществото, него не може да го ограничаваш, да го използваш, да го накараш да върши отчуждаваща работа. А LSD и подобните му тъкмо това правят: изличават привичките, събуждат лунатиците за възможностите на обичта и уважението.)"

"там вън приятелите ме чакат, там ме обичат, там ме очакват, там знаят кой съм, разбира се, никой не ме очакваше, всеки беше зает със себе си, да решава собствените си проблеми, така е и редно, и когато се върнах, ме попитаха: как беше, отговорих: светът е една психиатрия
и разбрах в топлата нощ, под блещукащите, топли звезди, няма кому да разказвам, няма кому да изплача сълзите, сам съм, няма те, няма кому да разказвам."

"Опитът ме бе научил, че онова, което не можеш сам да си обясниш, трябва да кажеш другиму. Себе си можеш да заблудиш с някоя подробност, която ще ти се натрапи, с някакво трудно обяснимо чувство, защото то се изплъзва от мъката на осъзнаването и потъва в някаква мъглявост, в някаква опойваща забрава, която не търси смисъла. За другия, за слушателя, е необходима точната дума, затова я търсиш, усещаш я някъде у себе си и я ловиш - нея или сянката й, разпознаваш я върху чуждото лице, в чуждия поглед, когато в него се мерне проблясъкът на разбирането. Слушателят е акушерката при тежкото раждане на словото."

"има и по-ужасно откритие модерността: това да използваме думите не за да се разбираме, а за да не се разберем."

* Цитатите са от "Писма до Петър", Литернет

За Ханк и жените

Запознах се с Хенри Чинаски за пръв път, докато търсех критика за Селинджър в приземния етаж на колежанската библиотека. Докъдето погледът ми стигаше по лавиците - само Ч. Буковски, дебели, добре подвързани книги в най-различни цветове. Браво, Хенри, и в Йезуитски колеж са ти направили олтар, малцина "low life poets" могат да се похвалят с това. Прибрах се вкъщи и трябваше да довърша курсова работа за присъствието на Джак Керуак в пресата. Бях горда от себе си - като аматьор-изследовател на американския low life бях намерила статия за "По пътя" в американско издание на "Плейбой" от 1956. Намерих и "По тротоара" - кратък разказ в "Ню Йоркър" на Джон Ъпдайк, в който (май е нещо като прелюдия към "Заеко, бягай") по метафоричния си притчов начин осмива кръстосванията на Джак и Нийл през американския безкрай. Забавен е и тъжен в същото време, струва си прочита, дори да сте заклет бийт-поклонник. Така, имах тези две находки, обаче чувствах, че нещо ми липсва.

Нещо... наше си, затова се разрових да търся следи от Джак в България. Открих, че в нашата страна не твърде много хора са чували за него по обясними причини, но тези, които са, или го обожават, или го ненавиждат. Тези, хулителите, те са деца на перестройката. Така ми се струва - или са били прекалено малки, за да помнят соца, или след него са се родили. Защото те някак наивно търсят в "По пътя" пътеводител на Щатите, та да знаят, ако евентуално някой ден съдбата им се усмихне, кои градове, заведения, забележителности да посетят. И след първите страници съвсем се отчайват, като вместо подробни природни описания намерят псувни и нищоправене. И вдигат ръце, че книгата била безполезна. А за какво по-точно трябва да бъде полезна? За туристически указател? Тя и тази функция изпълнява, обаче е указател не просто на Ню Йорк, Колорадо, Западния бряг или цяла Америка. Тя съдържа в себе си цялата вселена на едно поколение, което навярно никога вече няма да се повтори със същата интензивност, и тъкмо с това е ценна. Тя е дух, живот, философия, начин на мислене и по-важно - на чувстване и на преминаване през това безкрайно Време, от което ние имаме само прашинка. Някои мислят, че Джак и компания са го преминали безследно и безцелно. Други създават култ около тях. Аз лично тръгнах по следите на вторите и те се оказаха българите, чиято младост е белязала осемдесетте, когато Джак и с-ие тъкмо са си проправяли път през границите на Народната ни република в нелегални пратки от Запада в превод на руски. Проправяли си път заедно с Буковски, за да сложат началото на малко позакъснял бийт и у нас, и са го сложили добре - спомогнали Джулая, сбирали хората с десетилетия по береговете на Черното море от Дуранкулак до Синеморец, пъхали бира в ръцете им, момичета в прегръдките им, спорадичен джойнт и разправи с милицията. Ей това като четох в един блог - спомените на неназован български Джулай-фаундър - се сетих за гледката от библиотеката - стелажи и стелажи с Бук, както тук му викат, и ми стана безумно интересно да се запозная с втория голям на българската бунт генерация.

Гледах "Барфлай", където Чинаски (алтер-егото на Бук в прозата му) беше Мики Рурк, филмът беше базиран на "Фактотум", сценарият - написан лично от "Букауски". Симпатяга, помислих си. Съдбата го размята накъдето си иска, помислих си. Жените го размятат накъдето си искат, помислих си, но най-категоричното впечатление беше: Чинаски е добряк. Несретник, но добряк. Разрових се да видя кой му е най-известният роман. Голямо разногласие. За около пет романа, голяма врява, и най-накрая заложих на този, наречен "най-многопластов и философски" в един форум - "Жени". Имах резерви още от самото заглавие. След година в Щатите заявявам с чиста съвест - отвори ми очите тоя колеж! (или проми мозъка, кой както) Но тук жените са много чувствителни. Жените с образование са много чувствителни. Като чернокожите, хората с увреждания, хомосексуалните и всички други субкултури и малцинства, които са се радвали всяко на своя лична Стоунуол революция в даден период от най-новата история. И още има много какво да се желае, обаче сякаш за жените има най-много луфт между това, което е в момента, и това, което би трябвало да бъде. Тук научих за т.нар. "glass ceiling" - примерно, жена-мениджър си в някоя компания, и не стига, че взимаш около 70% от това, което би взимал мъж на твоята позиция, но и стигаш до мениджър и там си оставаш - невидима преграда от предразсъдъци на работодателите, колегите, обществото ти, която приема осезаема материална и социална форма, туй е то стъкления таван. И тук са много чувствителни жените на тая тема. Чувствителни са и дори се обединяват с природозащитници, за да протестират срещу масовизацията на реклами на месо, на самия вид на месото в супермаркетите - разчленено, обезкостено, накълцано, "Животните са вече не "cow" или "pig", а просто "beef" и "pork", и щом те се превръщат във вещи, създавани на конвейр само за да задоволяват най-прости човешки (животински?) потребности като глада, същият риск заплашва и жените, ще ни превърнат в пържоли за секс, да знаете!", можеш да чуеш в презентационните зали на прогресивните джендър-философи и вигъни тук. Усетих, че твърде бързо и моите сетива се изостриха за подобни потенциални опасности над женския пол и малцинствата като цяло. Почнах да се стряскам от български статии и дори театрални пиеси, където най-свободно си гравитират думи като "цигани", че даже и по-дерогативни названия, без изобщо авторите да се замислят над понятието "дискриминация".

Затова, като посегнах към "Жени", не знаех какво точно исках да открия вътре, но със сигурност знаех какво НЕ искам да прочета: как това "жени", то е едно адско събирателно на всички жени на Чинаски, които поради броя си, клонящ към безкрайност, са цвета и формата на лицето, на очите, на характера, на душата си. Как за него жените са еднонощни надуваеми кукли за забавление и как той е толкова извисен над женския пол, че си позволява да прави каталог на любовниците си с всички техни интимни тайни. За това бих го намразила завинаги.

Днес завърших прочита. Не можах да намразя Хенри, просто не можах. Почти всяка негова любовница го намразва до дъното на душата си, аз просто не успях. Не ги броих жените, но поне трийсетина бяха в тая книжка. Забравях им имената, историите, как точно ги беше срещал, какво бяха правили (то все до леглото се стигаше де, ама все пак). Внимавах ужасно много, съсредоточавах се, за да не се превърна и аз в един от онези касапи на месо или царе на стъгления таван, дето омаловажават истинската стойност на жената, та се старах доколкото можах. Беше невъзможно. Тая била фен на здравословното хранене, защото се страхувала от рак на дебелото черво, оная за разлика от повечето други, всъщност обичала да я водят на конни надбягвания и дори да пие уиски, и така до безкрай подробности и истории, и любов, и безлюбов, и омраза, и безразличие. Казах си накрая - започнал си е книгата, предупреждавайки, че всяка прилика с действителни лица е случайна, и все пак - толкова жив разказ, толкова детайлизиран, че не можеш да ме заблудиш, Чинаски, чукал си ги всичките. Ама аз не ти се сърдя, че не можеш да се спреш на една, ти си си го казал - "единствената причина, човек да е с много жени едновременно, е да няма нито една свястна сред тях". А и с такава грижовност описваш всяка, всеки път казваш, че в леглото ги чувстваш като за пръв път, но не е само до кревата, ти още от кацането на самолета им, от писането на първото ти писмо до тях, от първата ви среща ги обграждаш с вниманието на пишещата си машина, всяка мъничка подробност от телата им, поведението им, съдбите им, е на страниците ти. Как да ти се сърди човек, когато така джентълменски се признаваш за победен, когато започваш книгата си с: "Many a good man has been put under the bridge by a woman."?

Ти не си с много, защото обожаваш да се докарваш пред другите и да имаш тема на разговор в мъжка компания. Затова и се зарадвах, когато прогнозата ми за теб се сбъдна - не стана битник в моите очи, и това неимоверно ме успокои. Ти сам се описваш като "recluse" ("I foresaw future problems: as a recluse I couldn't bear traffic. It had nothing to do with jealousy, I simply disliked people, crowds, anywhere, except at my readings. People diminished me, they sucked me dry."), ти обичаш да си сам. А и не обичаш показното декламиране на поезия - нито твоя, нито чужда. Не обичаш дори да се коментира поезия в твое присъствие. Поезията е нещо, което се ражда въз основа на живяното, а не обратно, нали?

- No! No! No rhyming poetry in Henry Chinaski's house!
- An old woman runs the readings. She'd cream in her panties if she knew you were drinking. She's a nice old girl but she still thinks poetry is about sunsets and doves in flight.
- What do you think of Allen Ginsberg?
- Look, don't get me off the track. I want your mouth, your legs, your ass.

Поезията се прави, когато не се мисли за поезия. Поезията не се прави от нахъсани младоци, които се мислят за велики. Тя се прави от работягите, които не се предават, които знаят какво е труд и нищета:

- You don't understand. I'm going to be great. I have more potential than you have!
- Potential, I said, doesn't mean a thing. You've got to do it. Almost every baby in a crib has more potential than I have.
- But I'm GOING to do it! I'M GOING TO BE TRULY GREAT!
- All right, I said. But meanwhile come on back to bed.

Замислих се също, как няма друг занаят освен поезията, където най-логичната суровинада е сексът и любовта като цяло. От тях произтичат всички субсидиарни емоции, на тях се гради житейската философия, мъдростта, развива се потенциалът, та те са си пар екселанс потенциал в действие. Дори когато любовта я няма, тъкмо липсата й е двигател на глухото чувство на недостатъчност. Иначе писането като такова е за Ханк интимен акт, който се ражда от сам човек пред пишещата машина. В писането си единак, писателите за него не трябва да се движат в глутници, и това е една от основната отлика между него и бийта:

"There is a problem with writers. If what a writer wrote was published and sold many, many copies, the writer thought he was great. If what a writer wrote was published and sold a medium number of copies, the writer thought he was great. If what a writer wrote was published and sold very few copies, the writer thought he was great. If what the writer wrote never was published and he didn't have the money to publish it himself, then he thought he was truly great. The truth, however, was that there was very little greatness. It was almost nonexistent, invisible. But you could be sure that the worst writers had the most confidence, the least self-doubt. Anyway, writers were to be avoided, and I tried to avoid them, but it was almost impossible. They hoped for some sort of brotherhood, some kind of togetherness. None of it had anything to do with writing, none of it helped at the typewriter."

"Readings diminished me. They were soul-sucks. I finished one beer and opened another.
Readings got you a piece of ass sometimes. Rock stars got ass; boxers on the way up got ass; great bullfighters got virgins. Somehow, only the bullfighters deserved any of it."

"Writing's different. You do it alone, it has nothing to do with a live audience."

Къде в неговия свят може да се поместят екстазните рецитали на "Howl", докарващи автор и публика до лудостта на вдъхновението и прозрението? Къде са шумните компании на Джак и приятели в тесни апартаменти сред шумни оргии с уроци по Кама Сутра и писане в същото време? Писането не е толкова изкуство, колкото занаят на честта. Трябва да имаш balls за него, няма място за глезене:

"The first fight was a good one, lots of blood and courage. There was something to be learned about writing from watching boxing matches or going to the racetrack. The message wasn't clear but it helped me. That was the important part: the message wasn't clear. It was wordless, like a house burning, or an earthquake or a flood, or a woman getting out of a car, showing her legs. I didn't know what other writers needed; I didn't care, I couldn't read them anyway. I was locked into my own habits, my own prejudices. It wasn't bad being dumb if the ignorance was all your own. I went for the lobster. Joanna went for something strange. She ordered it in French. She was sophisticated, traveled. In a sense, as much as I disliked it, education helped when you were looking at a menu or for a job, especially when you were looking at a menu. I always felt inferior to waiters. I had arrived too late and with too little. The waiters all read Truman Capote. I read the race results."

Хенри освен всичко не е за големите каузи. Не си пада по религиозен фанатизъм или здравословно хранене и всяко сборище на единомислещи човеци, отдадени на общи интерес, му се струва крайно подозрително и непотребно:

"Nothing was ever in tune. People just blindly grabbed at whatever there was: communism, health foods, zen, surfing, ballet, hypnotism, group encounters, orgies, biking, herbs, Catholicism, weight-lifting, travel, withdrawal, vegetarianism, India, painting, writing, sculpting, composing, conducting, backpacking, yoga, copulating, gambling, drinking, hanging around, frozen yogurt, Beethoven, Bach, Buddha, Christ, TM, H, carrot juice, suicide, handmade suits, jet travel, New York City, and then it all evaporated and fell apart. People had to find things to do while waiting to die. I guess it was nice to have a choice."

Друга несъвместимост между компанията на Джак и изолираността на Чинаски според мен е отношението на последния към старостта, а и младостта покрай нея (Буковски пише "Жените на възраст 58, а героят му е на 55 - и в двата случая доста над възрастта (ако не физическа, поне духовна) на един бийт). Ако за членовете на бийт генерацията младостта е манна небесна, за Чинаски, а и за самия Буковски, тя е белязана от несигурност, отчаяние, бедност, депресия, сипаница, вечно девство и мисли за самоубийство:

"When I was young I was depressed all the time. But suicide no longer seemed a possibility in my life. At my age there was very little left to kill. It was good to be old, no matter what they said. It was reasonable that a man had to be at least 50 years old before he could write with anything like clarity. The more rivers you crossed, the more you knew about rivers--that is, if you survived the white water and the hidden rocks. It could be a rough cob, sometimes."

На много места в книгата той описва противния си корем, отпуснатото тяло, сбърченото лице, моравия пиянски нос - всички набези на старостта в пълната им грозота и отвратителност, и въпреки това старостта сякаш му дава увереност, опора; на младини се е скапвал от работа по консервните фабрики, тоалетните и пощенските офиси, а на петдесет е известен поет, желан и търсен не само от професорските тела в университетите, но и от подопечните им млади студентки:

"My pants were too long, the cuffs came down over the shoes and that was good because my stockings didn't match, and my shoes were down at the heels. I hated barbers so I cut my own hair when I couldn't get a woman to do it. I didn't like to shave and I didn't like long beards, so I scissored myself every two or three weeks. My eyesight was bad but I didn't like glasses so I didn't wear them except to read. I had my own teeth but not that many. My face and my nose were red from drinking and the light hurt my eyes so I squinted through tiny slits. I would have fit into any skid row anywhere."

Визията на клошар не го притеснява. И не пречи на връзките му с жени. И годините му не пречат, и като цяло външният вид сякаш не играе роля, макар непрекъснато да присъства в думите на любовниците му и малцината му приятели: често го наричат "олд фък", една от приятелките му дори се обръща към него с "мокър макарон" - старостта се слива с алкохолната зависимост и ражда най-обидни названия, но те не пречат на Чинаски. Нито веднъж той не се засяга, че е бил наречен старец или пияница. Нито алкохолизмът, нито неумолимото приближаване на смъртта го плашат. Със смъртта също си говори на ти, безстрашно, без заобикалки:

"Hello, Death. But I've had almost 6 decades. I've given you so many clean shots at me that I should have been yours long ago. I want to be buried near the racetrack . . . where I can hear the stretch run."

И въпреки това много от жените с него се дразнят на порока му с пиенето, на вечното му желание да бъде всичко друго освен трезвен, този постоянен махмурлук, в който се е превърнал животът му, те наричат "ескейпизъм", а той спокойно им отвръща: "Everything is: playing golf, sleeping, eating, walking, arguing, jogging, breathing, fucking. ..."

И макар те да го подозират в желание да избяга от реалността, на мен той повече ми прилича на човек, който достатъчно добре я е осъзнал, премислил, изпитал на гърба си, не му е харесала, и просто е решил да я избягва, доколкото му е възможно. Това е. Няма страх или притеснение, или фобия от хората, или нереализирана мечта, или дълбоко разочарование, или разбито сърце - той е най-спокойният литературен герой, а и истински човек, когото познавам - просто е отворил очи, огледал е света около себе си, не му е харесала гледката, хората не са му харесали, и е решил да ги затвори отново. И тук усещам разминаване с бийта. Дай на Керуак и приятели да се губят по прашната американска магистрала, тя неслучайно се нарича "freeway", там именно се ражда бийт-свободата, там е животът и там е литературата, дзен-ът, философията, религията, Бог е там. Чинаски пък не обича да пътува. С нежелание приема предложения на университети из страната, да чете поезията си, и го прави само заради парите. Качва се в самолета, върши си работата, забърсва нова жена и заедно с нея - проблемите и маниите й, и се връща обратно в Ел Ей. Докато за битниците в Америка има хубави места и по-хубави места, за Хенри има лоши и по-лоши: "I didn't like New York. I didn't like Hollywood. I didn't like rock music. I didn't like anything. Maybe I was afraid. That was it--I was afraid. I wanted to sit alone in a room with the shades down. I feasted upon that. I was a crank. I was a lunatic."

И когато в Ню Йорк се засича с Бил Бъроуз за литературно четене, нито единият, нито другият, дават знак, че се познават или искат да се познават: "When we left Burroughs was sitting in his chair by the window. He gave no indication of having seen me. I glanced at him and walked on. I had my check. I was anxious to make the racetrack."

Наречето го различие в интересите. Но нашият човек съвсем откровено не се интересува от фанфарите на известността и му е все едно къде го знаят, къде не, и му е все едно какво мисли Бъроуз или Гинзбърг или който и да е друг велик за него:

"What do you think of Mailer? Like Capote?"
"They can't write."
"But you can! Only you, Chinaski, can write!"
"Yes, that's how I feel."
"Are you famous? If you went to New York City, would anybody know you?"
"Listen I don't care about that. I just want to go on writing. I don't need trumpets."
"You'd take all the trumpets you could get."
"Maybe."
"You like to pretend you're already famous."
"I have always acted the same way, even before I wrote."
"You're the most unknown famous man I ever met."
"I'm just not ambitious."
"You are but you're lazy. You want it for nothing. When do you write anyhow? When do you do it? You're always in bed or drunk or at the racetrack."
"I don't know. It's not important."
"What's important then?"
"You tell me," I said.

Важното за Чинаски според мен, е следното:

"There were times when it was best to get away from the machine. A good writer knew when not to write. Anybody could type. Not that I was a good typist; also I couldn't spell and I didn't know grammar. But I knew when not to write. It was like fucking. You had to rest the godhead now and then. I had an old friend who occasionally wrote me letters, Jimmy Shannon. He wrote 6 novels a year, all on incest. It was no wonder he was starving."

Ето, че наред с основната поанта на текста - тази за безразборните връзки с жени - Ханк говори и по много други теми. Затова оттеглям преждевременно дадените обвинения в дискриминация и умишлено опредметяване на женския пол. За това, а и защото той има куража да си признае, че жените са необясними, че той никога не би си позволил да каже, че ги познава и познава природата и желанията им. Той не твърди, че разбира от жени, защото казва, че всяка е индивидуална и всяка само по себе си е цяла вселена. Човекът просто дава да се разбере, че едно е да разбираш от секс, а друго от любов, живот, философия, поезия, и най-сетне - жени. И ако си имал стотици като него, навярно можеш да се ласкаеш, че разбираш от секс, ала за втората категория бройката далеч не е всичко. Трябва и хуманнност. И разбиране. И поглед. И усет. И изкуство. И доброта. Абе с една дума - Чинаски си трябва:

"But Sara and I weren't married. A man had a right. I was a writer. I was a dirty old
man. Human relationships didn't work anyhow. Only the first two weeks had any zing, then the participants lost their interest. Masks dropped away and real people began to appear: cranks, imbeciles, the demented, the vengeful, sadists, killers. Modern society had created its own kind and they feasted on each other. It was a duel to the death--in a cesspool."

"To lose her for a Tanya was ridiculous. Yet, Tanya had brought me something. Sara
deserved better treatment than I gave her. People owed each other certain loyalties even if they weren't married. In a way, the trust should run deeper because it wasn't sanctified by the law."

Може много любовници да е имал, много жени да е измамил, да е бил подъл към мнозина, но поне си знае - има неща, които са над закона и са своего рода неписани закони - те не са в Наказателно-процесуалния кодекс, защото са вградени в сърцето. В доброто сърце. В доброто сърце на Хенри Чинаски - научете: Безотговорността не е равна на аморалност, нито безупречната отговорност към чувствата на някого може да замени морала. Ханк може да е по детски безотговорен, но морал не му липсва. Това е моята присъда. И за финал, моля, попитайте ме как определям стила му, за да ви отговоря с думите на една от жените му: "Your writing," she said to me, "it's so raw. It's like a sledge hammer, and yet it has humor and tenderness. . . ."

Немски език и Филм - Карл Цукмайер, Хайнрих Ман, Йозеф Рот

Случи се така, че по една голяма случайност попаднах в курс по немски този семестър. Имах известни резерви, тъй като се води клас за напреднали, а аз доста неща съм позабравила, и все пак - престраших се. Добре, че постъпих така, защото курсът наистина е прекрасен - професор Бьом (германец) освен литератор е и философ и макар когато за първи път погледнах конспекта, да съжалих, че вместо "световни" творби виждам абсолютно неизвестни за мен такива, сега съм уверена в тясната логическа връзка, с която ги е подбрал.

По това време (наближава средата на пролетния семестър в Америка) разглеждаме трети автор: започнахме с "Капитанът от Кьопеник" на Цукмайер, след това "Верноподаникът" на Ман и в момента приключваме "Радецки марш" на Рот. Докато се запознавах с тези произведения и присъствах на лекциите, си мислех за вас и това, вие какво бихте казали за тях. Искрено се надявам някой ден писанията ми да придобият по-широка публичност, за да започне най-сетне българският читател да оценява богатството на немско-езичната литература, защото към днешна дата сякаш горепосочените книги стават достояние единствено на съответните филолози в академията и те съвестно ги анализират, ала сякаш правят това изключително и само за собствена консумация, понеже на мнозинството от българите тези заглавия не им говорят нищо. Затова нека ви разкажа малко повече за тях и дано събудя интереса ви...

1. "Капитанът от Кьопеник" ("Der Hauptmann von Köpenick" - http://liternet.bg/publish19/b_racheva/lit_prostranstva/cvetyt.htm) на Цукмайер - пиеса, описваща действителния случай на нападението на Общината в Кьопеник през 1906 от предрешения като капитан Вилхелм Фогт. Бивш затворник, Фогт, вече възрастен мъж, се бори за своето мъничко късче от немската монархия, не иска нищо друго освен да получи работа и честно и спокойно да прекара старините си. За съжаление попада в омагьосания кръг на факта, че за да си намери работа, му трябва разрешително за пребиваване, а за да получи това разрешително, му трябва работа. Отчаян, разбрал, че в държавата му за хората се съди не по качествата им, а по това, дали имат чин в армията, или не, се сдобива със стара капитанска униформа, и, облечен в одеянията на властта, превзема Общината с надеждата, че там ще получи така желания паспорт. За съжаление там паспортен отдел няма и всичките му усилия са били напразни. Пиесата завършва със сцена в полицейския участък в Берлин, където Фогт се предава на властите, а те, не само че не му вярват, че именно той (немощен хилав старец, говорещ на диалект) е издирваният под дърво и камък престъпник, но и, с нестихващ смях го убеждават да си облече отново униформата и да "дефилира" пред тях. Глобалната тема, която обединява произведенията, които изучаваме в този курс, е въпросът: "Какво доведе до Хитлер и катастрофата на Втората световна война?" Може би 1906г. ви се струва малко далечна отправа точка за подобно проучване, но Доктор Бьом ни убеди, че далеч не е така. Явлението, което прави феноменът "Хитлер" възможен, е Национализмът. А какво обуславя национализма? Ето на този въпрос "Капитанът от Кьопеник" дава доволно изчерпателен отговор - чрез несгодите на Фогт се демонстрира ясно друго едно явление - Милитаризъм, характеризиращо се с т.н. "култ към униформата" (едва ли не ако не си войник, и то с ранг, не си човек, нямаш право на глас, можеш само да се примириш със системата и да й служиш покорно, подчинявайки се на тези, които за разлика от теб са овластени). Милитаризмът води до деформиране на цялото общество. Превръща хората във войници, а войниците в машини. Машини не само за убиване по време на война, но и но безметежно съществуване на чело на системата. Неизбежно е "разглезването" - те са на върха, над тях е само кайзерът, макар армията да е символ на самодисциплина, те могат да си позволят своеволия, тъй като няма кой да ги санкционира. Милитаризмът в началото на миналия век в Германия се изразява и в антисемитизъм, който бавно, но сигурно прераства в расизъм - в пиесата е описано семейството на Вормзер - шивача на прочутата униформа - немски евреин. Еманципиран ли е той в тогавашното общество и докъде е стигнала в развитието си еманципацията на малцинствата по това време? Отговорихме, че той действително е пълноправен член на обществото, на средната му класа, следователно специално в тази творба за ясноизразен антисемисизъм не може да се говори. Милитаризмът обаче води до там, че персоналната справедливост, тази на индивида, е абсолютно пренебрегната в полза на онази, която служи на системата(=монархията=монарха). Държавата не се интересува от индивида като такъв. За нея е важен той като брънка в колелото на системата, политическата машина. Фогт е отхвърлен от обществото, той е аутсайдер, прекарал живота си ту в затвора, ту на свобода, ала свобода само привидно, защото накъдето и да поеме, осъзнава, че всъщност е във вериги. Стига се до абсурда, че самата система го принуждава, него, който жадува да бъде порядъчен и честен, да прибягва до престъпления, за да оцелее. И за да й покаже в крайна сметка, да й зашлеви шамар, за да й отвори очите за истината - държавата е изградена от народ, народът - от хора, хората от индивидуалности. Не от униформи. Напомня ми на "Изкуплението Шоушенг" и стария библиотекар-затворник, който, проумял, че няма място за него извън решетките, че затворът е неговия дом, се обесва.

2. "Верноподаникът" ("Der Untertan") - Томас Ман описва живота на Дидерих Хеслинг - мъж, който от малък изпитва неистов страх и преклонение пред авторитети (баща си, учителите в училище), който е страхлив и изплашен го смърт (майка му го плаши с приказки на ужасите), ала който бързо разбира, че като не е самият той силен, единственият начин да върви напред е да се прекланя пред силните на деня. Първо това са баща му и учителите, после командирите в армията, братята от "Нойтойтония", генерала в родния му град, а венецът на всички авторитети - Кайзерът - на него Дидерих още от люлката е свикнал да се кланя. Наследява от баща си фабриката за хартия, жени се за богата своя съгражданка и в манията си по Вилхелм Втори стига дори до там, че прекъсва медения си месец в Цюрих, защото Кайзерът пристига в Рим и нашият унтертан трябва да е там, за да се срещне с него и да засвидетелства преклонението си и безусловната си вярност. Книгата завършва с момента, в който Дидерих открива паметник на Вилхелм в родния си град. А в екранизацията (осъществена в ГДР повече от четири десетилетия след публикуването на книгата) по мое мнение гениално е предадена посредством образа на бурята, която се извива, докато Дидерих държи речта си, и отломките по площада на паметника след нея, катастрофата на Втората световна война. Отново, действието се развива около края на деветнайсти век. Коментирахме, че можем да обособим три категории отношения, в които Дидерих влиза: към семейството си, към фабриката и към държавата. В първите две той е безапелационен господар, в третата господар е Кайзерът. Ключов за книгата е принципът: "Nach oben buckeln, nach unten treten" - кланяй се на тези над теб и тъпчи тези под теб, на който Дидерих е живо въплъщение. В тази книга семитизмът е представен по изненадващ начин - героите не нападат евреите, защото са евреи. Те биват омаловажавани главно защото се стремят да са "по-праведни от Папата", коментирайки разпалено, "че да си германец, значи да си точен, аз съм точен, нали?". Засегнат е напредъкът на социал-демократите - те вече се превръщат в застрашителна политическа и обществена система, главна заплаха за трона. Въведохме понятието "Вилхелминизъм" - монархията по време на Вилхелм - в старанието си, да са верни на Кайзера, много хора като Дидерих стигат до крайността, дори чисто физически да желаят да приличат на него (Schnurrbart). Обсъдихме и ролята на жената в тогавашното общество - всички нейни функции са сведени до една основна "производствена" функция - жената е "фабрика" за деца, по-точно момчета, които ще станат войници на Кайзера. Бьом нарече Ман пророк, в смисъл, че майсторски е предсказал още през 1914-1918, докато е пишел романа, какво ще се случи петнайсет години по-късно - пак наблюдаваме същите процеси, само сега вече войниците не служат на Кайзера, а на Хитлер.


3. "Радецки Марш" - Йозеф Рот - в Битката при Солферино Франц Йозеф, младият австрийски кайзер - е спасен като по чудо от лейтанант Йозеф Трота - пехотинец от словенската част на Хабсбургската империя. В последствие е награден от Кайзера с орден за храброст Мария-Тереза и обявен за благородник. Романът разказва последователно за Трота, неговия син и внука му, Карл Йозеф - централната фигура. В средата на творбата има и глава, посветена на самия Франз Йозеф. Карл Йозеф става кавалерист по настояване на баща си, но всъщност армията не е за него, не отговаря на характера му - той е самотен, чувствителен, състрадателен, хуманен. Пропива се, захваща се с комар, малко по малко умира, както самата империя, обединила под трона на Кайзера толкова много нации - германски и славянски. Горещо препоръчвам книгата, чете се лесно, защото е изящно написана и просто увлича читателя в себе си. Тук ще оставя няколко цитата, които привлякоха вниманието ми, докато четях, и без да налагам мнение, мислех си колко прекрасно темата на романа кореспондира едновременно с "Гераците", филма "Авалон" и теорията на Шпенглер в "Залезът на Запада". Дори смея да твърдя, че и към днешното развитие на общество, политика, култура, идеята за разпада в романа, идеята, че нищо не се крепи само на голата вяра

в нечий авторитет, е крайно съотносима. Трябва любов - между човека и човека, между човека и природата, между човека и съседа му по националност, межу човека и съседа му по религиозни възгледи, между човека и съседа му по сексуални наклонности, ако щете, за да можем да продължим напред. Защото любовта се проектира в бъдещето - мечтаем да се събудим утре, за да обичаме и бъдем обичани. Нима има друга подобна сила на света, която да ни дава по-голям устрем да градим бъдещето?!

Моите цитати:
"Er arbeitete nur vier Monate im Jahr als Badearzt in Franzensbad, und seine ganze Weltkenntnis beruhte auf den Geständnissen seiner Patientinnen; denn die Frauen erzählten ihm alles, wovon sie bedrückt zu sein glaubten, und es gab nichts in der Welt, was sie nicht bedrückt hätte. Ihre Gesundheit litt unter dem Beruf ihrer Männer ebenso wie unter deren Lieblosigkeit, unter der „allgemeinen Not der Zeit‟, unter der Teuerung, unter den politischen Krisen, unter der ständigen Kriegsgefahr, unter den Zeitungsabonnements der Gatten,der eigenen Beschäftigungslosigkeit, der Treulosigkeit der Liebhaber, der Gleichgültigkeit der Männer, aber auch unter deren Eifersucht. Auf diese Weise lernte Doktor Skowronnek die verschiedenen Stände und ihr häusliches Leben kennen, die Küchen und die Schlafzimmer, die Neigungen, die Leidenschaften und die Dummheiten. Und da er den Frauen nicht alles glaubte, sondern nur drei Viertel von dem, was sie ihm berichteten, erlangte er mit der Zeit eine ausgezeichnete Kenntnis der Welt, die wertvoller war als seine medizinische." - същите проблеми като днес.


"Er erkannte, daß der Bezirkshauptmann zu jenen einfachen Naturen gehörte, die gleichsam noch einmal in die Schule geschickt werden mußten. Und er beschloß, den Bezirkshauptmann wie ein Kind zu behandeln, das eben seine Muttersprache lernen soll." - броят на тези "натури" днес расте експоненциално!

"Es schien ihm plötzlich, daß er auf einem hohen Berg stand und ihm gegenüber der Leutnant Nechwal in einem tiefen Tal. Sehr klein war der Leutnant Nechwal! Aber obwohl er klein war und sehr tief stand, hatte er dennoch recht. Und die Welt war nicht mehr die alte Welt. Sie ging unter. Und es war in der Ordnung, daß eine Stunde vor ihrem Untergang die Täler recht behielten gegen die Berge, die Jungen gegen die Alten, die Dummköpfe gegen die Vernünftigen."


"Wie sollte die Monarchie nicht mehr da sein?" "Natürlich!", erwiderte Chojnicki. "Wörtlich genommen, besteht sie noch. Wir haben noch eine Armee" – der Graf wies auf den Leutnant – "und Beamte" – der Graf zeigte auf den Bezirkshauptmann. "Aber sie zerfällt bei lebendigem Leibe. Sie zerfällt, sie ist schon zerfallen! Ein Greis, dem Tode geweiht, von jedem Schnupfen gefährdet, hält den alten Thron, einfach durch das Wunder, dass er auf ihm noch sitzen kann. Wie lange noch, wie lange noch? Die Zeit will uns nicht mehr! Diese Zeit will sich erst selbstständige Nationalstaaten schaffen! Man glaubt nicht mehr an Gott. Die neue Religion ist der Nationalismus. Die Völker gehn nicht mehr in die Kirchen. Sie gehn in nationale Vereine. Die Monarchie, unsere Monarchie, ist gegründet auf der Frömmigkeit: auf dem Glauben, dass Gott die Habsburger erwählt hat, über soundso viele christliche Völker zu regieren. Unser Kaiser ist ein weltlicher Bruder des Papstes, es ist Seine k. u. k. Apostolische Majestät, keine andere als er: apostolisch, keine andere Majestät in Europa so abhängig von der Gnade Gottes und vom Glauben der Völker an die Gnade Gottes."


"„Es war damals anders‟, erwiderte Skowronnek. „Nicht einmal der Kaiser trägt heute die Verantwortung für seine Monarchie. Ja, es scheint, daß Gott selbst die Verantwortung für die Welt nicht mehr tragen will. Es war damals leichter! Alles war gesichert. Jeder Stein lag auf seinem Platz. Die Straßen des Lebens waren wohl gepflastert. Die sicheren Dächer lagen über den Mauern der Häuser. Aber heute, Herr Bezirkshauptmann, heute liegen die Steine auf den Straßen quer und verworren und in gefährlichen Haufen, und die Dächer haben Löcher, und in die Häuser regnet es, und jeder muß selber wissen, welche Straße er geht und in was für ein Haus er zieht."