Случи се така, че по една голяма случайност попаднах в курс по немски този семестър. Имах известни резерви, тъй като се води клас за напреднали, а аз доста неща съм позабравила, и все пак - престраших се. Добре, че постъпих така, защото курсът наистина е прекрасен - професор Бьом (германец) освен литератор е и философ и макар когато за първи път погледнах конспекта, да съжалих, че вместо "световни" творби виждам абсолютно неизвестни за мен такива, сега съм уверена в тясната логическа връзка, с която ги е подбрал.
По това време (наближава средата на пролетния семестър в Америка) разглеждаме трети автор: започнахме с "Капитанът от Кьопеник" на Цукмайер, след това "Верноподаникът" на Ман и в момента приключваме "Радецки марш" на Рот. Докато се запознавах с тези произведения и присъствах на лекциите, си мислех за вас и това, вие какво бихте казали за тях. Искрено се надявам някой ден писанията ми да придобият по-широка публичност, за да започне най-сетне българският читател да оценява богатството на немско-езичната литература, защото към днешна дата сякаш горепосочените книги стават достояние единствено на съответните филолози в академията и те съвестно ги анализират, ала сякаш правят това изключително и само за собствена консумация, понеже на мнозинството от българите тези заглавия не им говорят нищо. Затова нека ви разкажа малко повече за тях и дано събудя интереса ви...
1. "Капитанът от Кьопеник" ("Der Hauptmann von Köpenick" - http://liternet.bg/publish19/b_racheva/lit_prostranstva/cvetyt.htm) на Цукмайер - пиеса, описваща действителния случай на нападението на Общината в Кьопеник през 1906 от предрешения като капитан Вилхелм Фогт. Бивш затворник, Фогт, вече възрастен мъж, се бори за своето мъничко късче от немската монархия, не иска нищо друго освен да получи работа и честно и спокойно да прекара старините си. За съжаление попада в омагьосания кръг на факта, че за да си намери работа, му трябва разрешително за пребиваване, а за да получи това разрешително, му трябва работа. Отчаян, разбрал, че в държавата му за хората се съди не по качествата им, а по това, дали имат чин в армията, или не, се сдобива със стара капитанска униформа, и, облечен в одеянията на властта, превзема Общината с надеждата, че там ще получи така желания паспорт. За съжаление там паспортен отдел няма и всичките му усилия са били напразни. Пиесата завършва със сцена в полицейския участък в Берлин, където Фогт се предава на властите, а те, не само че не му вярват, че именно той (немощен хилав старец, говорещ на диалект) е издирваният под дърво и камък престъпник, но и, с нестихващ смях го убеждават да си облече отново униформата и да "дефилира" пред тях. Глобалната тема, която обединява произведенията, които изучаваме в този курс, е въпросът: "Какво доведе до Хитлер и катастрофата на Втората световна война?" Може би 1906г. ви се струва малко далечна отправа точка за подобно проучване, но Доктор Бьом ни убеди, че далеч не е така. Явлението, което прави феноменът "Хитлер" възможен, е Национализмът. А какво обуславя национализма? Ето на този въпрос "Капитанът от Кьопеник" дава доволно изчерпателен отговор - чрез несгодите на Фогт се демонстрира ясно друго едно явление - Милитаризъм, характеризиращо се с т.н. "култ към униформата" (едва ли не ако не си войник, и то с ранг, не си човек, нямаш право на глас, можеш само да се примириш със системата и да й служиш покорно, подчинявайки се на тези, които за разлика от теб са овластени). Милитаризмът води до деформиране на цялото общество. Превръща хората във войници, а войниците в машини. Машини не само за убиване по време на война, но и но безметежно съществуване на чело на системата. Неизбежно е "разглезването" - те са на върха, над тях е само кайзерът, макар армията да е символ на самодисциплина, те могат да си позволят своеволия, тъй като няма кой да ги санкционира. Милитаризмът в началото на миналия век в Германия се изразява и в антисемитизъм, който бавно, но сигурно прераства в расизъм - в пиесата е описано семейството на Вормзер - шивача на прочутата униформа - немски евреин. Еманципиран ли е той в тогавашното общество и докъде е стигнала в развитието си еманципацията на малцинствата по това време? Отговорихме, че той действително е пълноправен член на обществото, на средната му класа, следователно специално в тази творба за ясноизразен антисемисизъм не може да се говори. Милитаризмът обаче води до там, че персоналната справедливост, тази на индивида, е абсолютно пренебрегната в полза на онази, която служи на системата(=монархията=монарха). Държавата не се интересува от индивида като такъв. За нея е важен той като брънка в колелото на системата, политическата машина. Фогт е отхвърлен от обществото, той е аутсайдер, прекарал живота си ту в затвора, ту на свобода, ала свобода само привидно, защото накъдето и да поеме, осъзнава, че всъщност е във вериги. Стига се до абсурда, че самата система го принуждава, него, който жадува да бъде порядъчен и честен, да прибягва до престъпления, за да оцелее. И за да й покаже в крайна сметка, да й зашлеви шамар, за да й отвори очите за истината - държавата е изградена от народ, народът - от хора, хората от индивидуалности. Не от униформи. Напомня ми на "Изкуплението Шоушенг" и стария библиотекар-затворник, който, проумял, че няма място за него извън решетките, че затворът е неговия дом, се обесва.
2. "Верноподаникът" ("Der Untertan") - Томас Ман описва живота на Дидерих Хеслинг - мъж, който от малък изпитва неистов страх и преклонение пред авторитети (баща си, учителите в училище), който е страхлив и изплашен го смърт (майка му го плаши с приказки на ужасите), ала който бързо разбира, че като не е самият той силен, единственият начин да върви напред е да се прекланя пред силните на деня. Първо това са баща му и учителите, после командирите в армията, братята от "Нойтойтония", генерала в родния му град, а венецът на всички авторитети - Кайзерът - на него Дидерих още от люлката е свикнал да се кланя. Наследява от баща си фабриката за хартия, жени се за богата своя съгражданка и в манията си по Вилхелм Втори стига дори до там, че прекъсва медения си месец в Цюрих, защото Кайзерът пристига в Рим и нашият унтертан трябва да е там, за да се срещне с него и да засвидетелства преклонението си и безусловната си вярност. Книгата завършва с момента, в който Дидерих открива паметник на Вилхелм в родния си град. А в екранизацията (осъществена в ГДР повече от четири десетилетия след публикуването на книгата) по мое мнение гениално е предадена посредством образа на бурята, която се извива, докато Дидерих държи речта си, и отломките по площада на паметника след нея, катастрофата на Втората световна война. Отново, действието се развива около края на деветнайсти век. Коментирахме, че можем да обособим три категории отношения, в които Дидерих влиза: към семейството си, към фабриката и към държавата. В първите две той е безапелационен господар, в третата господар е Кайзерът. Ключов за книгата е принципът: "Nach oben buckeln, nach unten treten" - кланяй се на тези над теб и тъпчи тези под теб, на който Дидерих е живо въплъщение. В тази книга семитизмът е представен по изненадващ начин - героите не нападат евреите, защото са евреи. Те биват омаловажавани главно защото се стремят да са "по-праведни от Папата", коментирайки разпалено, "че да си германец, значи да си точен, аз съм точен, нали?". Засегнат е напредъкът на социал-демократите - те вече се превръщат в застрашителна политическа и обществена система, главна заплаха за трона. Въведохме понятието "Вилхелминизъм" - монархията по време на Вилхелм - в старанието си, да са верни на Кайзера, много хора като Дидерих стигат до крайността, дори чисто физически да желаят да приличат на него (Schnurrbart). Обсъдихме и ролята на жената в тогавашното общество - всички нейни функции са сведени до една основна "производствена" функция - жената е "фабрика" за деца, по-точно момчета, които ще станат войници на Кайзера. Бьом нарече Ман пророк, в смисъл, че майсторски е предсказал още през 1914-1918, докато е пишел романа, какво ще се случи петнайсет години по-късно - пак наблюдаваме същите процеси, само сега вече войниците не служат на Кайзера, а на Хитлер.
3. "Радецки Марш" - Йозеф Рот - в Битката при Солферино Франц Йозеф, младият австрийски кайзер - е спасен като по чудо от лейтанант Йозеф Трота - пехотинец от словенската част на Хабсбургската империя. В последствие е награден от Кайзера с орден за храброст Мария-Тереза и обявен за благородник. Романът разказва последователно за Трота, неговия син и внука му, Карл Йозеф - централната фигура. В средата на творбата има и глава, посветена на самия Франз Йозеф. Карл Йозеф става кавалерист по настояване на баща си, но всъщност армията не е за него, не отговаря на характера му - той е самотен, чувствителен, състрадателен, хуманен. Пропива се, захваща се с комар, малко по малко умира, както самата империя, обединила под трона на Кайзера толкова много нации - германски и славянски. Горещо препоръчвам книгата, чете се лесно, защото е изящно написана и просто увлича читателя в себе си. Тук ще оставя няколко цитата, които привлякоха вниманието ми, докато четях, и без да налагам мнение, мислех си колко прекрасно темата на романа кореспондира едновременно с "Гераците", филма "Авалон" и теорията на Шпенглер в "Залезът на Запада". Дори смея да твърдя, че и към днешното развитие на общество, политика, култура, идеята за разпада в романа, идеята, че нищо не се крепи само на голата вяра
в нечий авторитет, е крайно съотносима. Трябва любов - между човека и човека, между човека и природата, между човека и съседа му по националност, межу човека и съседа му по религиозни възгледи, между човека и съседа му по сексуални наклонности, ако щете, за да можем да продължим напред. Защото любовта се проектира в бъдещето - мечтаем да се събудим утре, за да обичаме и бъдем обичани. Нима има друга подобна сила на света, която да ни дава по-голям устрем да градим бъдещето?!
Моите цитати:
"Er arbeitete nur vier Monate im Jahr als Badearzt in Franzensbad, und seine ganze Weltkenntnis beruhte auf den Geständnissen seiner Patientinnen; denn die Frauen erzählten ihm alles, wovon sie bedrückt zu sein glaubten, und es gab nichts in der Welt, was sie nicht bedrückt hätte. Ihre Gesundheit litt unter dem Beruf ihrer Männer ebenso wie unter deren Lieblosigkeit, unter der „allgemeinen Not der Zeit‟, unter der Teuerung, unter den politischen Krisen, unter der ständigen Kriegsgefahr, unter den Zeitungsabonnements der Gatten,der eigenen Beschäftigungslosigkeit, der Treulosigkeit der Liebhaber, der Gleichgültigkeit der Männer, aber auch unter deren Eifersucht. Auf diese Weise lernte Doktor Skowronnek die verschiedenen Stände und ihr häusliches Leben kennen, die Küchen und die Schlafzimmer, die Neigungen, die Leidenschaften und die Dummheiten. Und da er den Frauen nicht alles glaubte, sondern nur drei Viertel von dem, was sie ihm berichteten, erlangte er mit der Zeit eine ausgezeichnete Kenntnis der Welt, die wertvoller war als seine medizinische." - същите проблеми като днес.
"Er erkannte, daß der Bezirkshauptmann zu jenen einfachen Naturen gehörte, die gleichsam noch einmal in die Schule geschickt werden mußten. Und er beschloß, den Bezirkshauptmann wie ein Kind zu behandeln, das eben seine Muttersprache lernen soll." - броят на тези "натури" днес расте експоненциално!
"Es schien ihm plötzlich, daß er auf einem hohen Berg stand und ihm gegenüber der Leutnant Nechwal in einem tiefen Tal. Sehr klein war der Leutnant Nechwal! Aber obwohl er klein war und sehr tief stand, hatte er dennoch recht. Und die Welt war nicht mehr die alte Welt. Sie ging unter. Und es war in der Ordnung, daß eine Stunde vor ihrem Untergang die Täler recht behielten gegen die Berge, die Jungen gegen die Alten, die Dummköpfe gegen die Vernünftigen."
"Wie sollte die Monarchie nicht mehr da sein?" "Natürlich!", erwiderte Chojnicki. "Wörtlich genommen, besteht sie noch. Wir haben noch eine Armee" – der Graf wies auf den Leutnant – "und Beamte" – der Graf zeigte auf den Bezirkshauptmann. "Aber sie zerfällt bei lebendigem Leibe. Sie zerfällt, sie ist schon zerfallen! Ein Greis, dem Tode geweiht, von jedem Schnupfen gefährdet, hält den alten Thron, einfach durch das Wunder, dass er auf ihm noch sitzen kann. Wie lange noch, wie lange noch? Die Zeit will uns nicht mehr! Diese Zeit will sich erst selbstständige Nationalstaaten schaffen! Man glaubt nicht mehr an Gott. Die neue Religion ist der Nationalismus. Die Völker gehn nicht mehr in die Kirchen. Sie gehn in nationale Vereine. Die Monarchie, unsere Monarchie, ist gegründet auf der Frömmigkeit: auf dem Glauben, dass Gott die Habsburger erwählt hat, über soundso viele christliche Völker zu regieren. Unser Kaiser ist ein weltlicher Bruder des Papstes, es ist Seine k. u. k. Apostolische Majestät, keine andere als er: apostolisch, keine andere Majestät in Europa so abhängig von der Gnade Gottes und vom Glauben der Völker an die Gnade Gottes."
"„Es war damals anders‟, erwiderte Skowronnek. „Nicht einmal der Kaiser trägt heute die Verantwortung für seine Monarchie. Ja, es scheint, daß Gott selbst die Verantwortung für die Welt nicht mehr tragen will. Es war damals leichter! Alles war gesichert. Jeder Stein lag auf seinem Platz. Die Straßen des Lebens waren wohl gepflastert. Die sicheren Dächer lagen über den Mauern der Häuser. Aber heute, Herr Bezirkshauptmann, heute liegen die Steine auf den Straßen quer und verworren und in gefährlichen Haufen, und die Dächer haben Löcher, und in die Häuser regnet es, und jeder muß selber wissen, welche Straße er geht und in was für ein Haus er zieht."
No comments:
Post a Comment