Черният лебед в (раз)единение със себе си

Филмът ми хареса най-вече заради това, че не е каквото зрителят очаква - сякаш натрапчивата неспособност на Нина да се превъплъти в Черния лебед, отстъпва място на един много по-дълбок и всепоглъщащ страх - стахът от живота. Предположих, че филмът има подчертан характер на психологически трилър още в първата сцена с майката - обсебваща, жадуваща контрол до болезнена маниакалност. Тогава започнах да наблюдавам героите по-внимателно, за да откиря, че сякаш няма нито един със "стабилна психика" - и докато Нина и майка й се отдават на тихата лудост на отношенията по между си, която не може да бъде доловена и разпозната извън стените на дома им, и са привидно перфектно нормални, откритите сексуални покани на Тома, както и ексцентричността на Лили са едни по-стабилни, ако щете - здравословни - лудости, защото са осъзнати и (само)признати, т.е. носителите им не ги крият, защото не смятат, че има от какво да се притесняват. При Нина страхът да живее намира изражение дори във физическа болка - раната на гърба й, постоянните привидения на разранени пръсти, кървяща кожа, огромният шев на крака на Бет - ето какво и причинява нерешителността от вътре, ето какви рани носи душата й. Защо? Те символ на напиращите в нея неизразени, незадоволени желания ли са, или последиците от задоволяването им - осакатяването на "морала", който цял живот е бил насаждан в нея, за да се топи малко по малко с приближаването на лудостта. Странното е, че подсъзнателните й желания не са свързани с таланта й на балерина и недостига на онази страст, за който Тома не спира да я упреква. Не, тя не бленува толкова да изпълни задоволително за него ролята на Черния лебед, тя бленува за човешко докосване, за любов, секс. И не секс с Тома. В балета - лоното на безупречната красота и чистота, нахлува знакът на кръвта, раната - метаморфозата в очакващата душа. Заедно с Нина губим представа за това, кое е реалност и кое не. Макар според мен това да няма значение, защото всичко заедно - привидение, сън, истина, всичко е част от душата й, т.е. в мислите й всичко е еднакво реално. Като я наблюдавах, виждах Одри Хепбърн - същото отчаяние от "Закуска в Тифани", същият невинен, страдащ поглед - очите като буфер между ужаса на външния свят и вътрешния саморазпад. Нямам представа дали ефектът е търсен съзнателно, или просто на мен така ми се струва, но си представях как навярно Портман е наблюдавала внимателно филмите на Одри, за да овладее грацията, нежността и страха й до съвършенство.

Ето цитатите, които ще запомня:

"Perfection is not just about control; it's also about letting go."

”Because everything Beth does comes from within. From some dark impulse. I guess that’s what makes her so thrilling to watch. So dangerous. Even perfect at times, but also so damn destructive.”

"The only person standing in your way is you."