За Ханк и жените

Запознах се с Хенри Чинаски за пръв път, докато търсех критика за Селинджър в приземния етаж на колежанската библиотека. Докъдето погледът ми стигаше по лавиците - само Ч. Буковски, дебели, добре подвързани книги в най-различни цветове. Браво, Хенри, и в Йезуитски колеж са ти направили олтар, малцина "low life poets" могат да се похвалят с това. Прибрах се вкъщи и трябваше да довърша курсова работа за присъствието на Джак Керуак в пресата. Бях горда от себе си - като аматьор-изследовател на американския low life бях намерила статия за "По пътя" в американско издание на "Плейбой" от 1956. Намерих и "По тротоара" - кратък разказ в "Ню Йоркър" на Джон Ъпдайк, в който (май е нещо като прелюдия към "Заеко, бягай") по метафоричния си притчов начин осмива кръстосванията на Джак и Нийл през американския безкрай. Забавен е и тъжен в същото време, струва си прочита, дори да сте заклет бийт-поклонник. Така, имах тези две находки, обаче чувствах, че нещо ми липсва.

Нещо... наше си, затова се разрових да търся следи от Джак в България. Открих, че в нашата страна не твърде много хора са чували за него по обясними причини, но тези, които са, или го обожават, или го ненавиждат. Тези, хулителите, те са деца на перестройката. Така ми се струва - или са били прекалено малки, за да помнят соца, или след него са се родили. Защото те някак наивно търсят в "По пътя" пътеводител на Щатите, та да знаят, ако евентуално някой ден съдбата им се усмихне, кои градове, заведения, забележителности да посетят. И след първите страници съвсем се отчайват, като вместо подробни природни описания намерят псувни и нищоправене. И вдигат ръце, че книгата била безполезна. А за какво по-точно трябва да бъде полезна? За туристически указател? Тя и тази функция изпълнява, обаче е указател не просто на Ню Йорк, Колорадо, Западния бряг или цяла Америка. Тя съдържа в себе си цялата вселена на едно поколение, което навярно никога вече няма да се повтори със същата интензивност, и тъкмо с това е ценна. Тя е дух, живот, философия, начин на мислене и по-важно - на чувстване и на преминаване през това безкрайно Време, от което ние имаме само прашинка. Някои мислят, че Джак и компания са го преминали безследно и безцелно. Други създават култ около тях. Аз лично тръгнах по следите на вторите и те се оказаха българите, чиято младост е белязала осемдесетте, когато Джак и с-ие тъкмо са си проправяли път през границите на Народната ни република в нелегални пратки от Запада в превод на руски. Проправяли си път заедно с Буковски, за да сложат началото на малко позакъснял бийт и у нас, и са го сложили добре - спомогнали Джулая, сбирали хората с десетилетия по береговете на Черното море от Дуранкулак до Синеморец, пъхали бира в ръцете им, момичета в прегръдките им, спорадичен джойнт и разправи с милицията. Ей това като четох в един блог - спомените на неназован български Джулай-фаундър - се сетих за гледката от библиотеката - стелажи и стелажи с Бук, както тук му викат, и ми стана безумно интересно да се запозная с втория голям на българската бунт генерация.

Гледах "Барфлай", където Чинаски (алтер-егото на Бук в прозата му) беше Мики Рурк, филмът беше базиран на "Фактотум", сценарият - написан лично от "Букауски". Симпатяга, помислих си. Съдбата го размята накъдето си иска, помислих си. Жените го размятат накъдето си искат, помислих си, но най-категоричното впечатление беше: Чинаски е добряк. Несретник, но добряк. Разрових се да видя кой му е най-известният роман. Голямо разногласие. За около пет романа, голяма врява, и най-накрая заложих на този, наречен "най-многопластов и философски" в един форум - "Жени". Имах резерви още от самото заглавие. След година в Щатите заявявам с чиста съвест - отвори ми очите тоя колеж! (или проми мозъка, кой както) Но тук жените са много чувствителни. Жените с образование са много чувствителни. Като чернокожите, хората с увреждания, хомосексуалните и всички други субкултури и малцинства, които са се радвали всяко на своя лична Стоунуол революция в даден период от най-новата история. И още има много какво да се желае, обаче сякаш за жените има най-много луфт между това, което е в момента, и това, което би трябвало да бъде. Тук научих за т.нар. "glass ceiling" - примерно, жена-мениджър си в някоя компания, и не стига, че взимаш около 70% от това, което би взимал мъж на твоята позиция, но и стигаш до мениджър и там си оставаш - невидима преграда от предразсъдъци на работодателите, колегите, обществото ти, която приема осезаема материална и социална форма, туй е то стъкления таван. И тук са много чувствителни жените на тая тема. Чувствителни са и дори се обединяват с природозащитници, за да протестират срещу масовизацията на реклами на месо, на самия вид на месото в супермаркетите - разчленено, обезкостено, накълцано, "Животните са вече не "cow" или "pig", а просто "beef" и "pork", и щом те се превръщат във вещи, създавани на конвейр само за да задоволяват най-прости човешки (животински?) потребности като глада, същият риск заплашва и жените, ще ни превърнат в пържоли за секс, да знаете!", можеш да чуеш в презентационните зали на прогресивните джендър-философи и вигъни тук. Усетих, че твърде бързо и моите сетива се изостриха за подобни потенциални опасности над женския пол и малцинствата като цяло. Почнах да се стряскам от български статии и дори театрални пиеси, където най-свободно си гравитират думи като "цигани", че даже и по-дерогативни названия, без изобщо авторите да се замислят над понятието "дискриминация".

Затова, като посегнах към "Жени", не знаех какво точно исках да открия вътре, но със сигурност знаех какво НЕ искам да прочета: как това "жени", то е едно адско събирателно на всички жени на Чинаски, които поради броя си, клонящ към безкрайност, са цвета и формата на лицето, на очите, на характера, на душата си. Как за него жените са еднонощни надуваеми кукли за забавление и как той е толкова извисен над женския пол, че си позволява да прави каталог на любовниците си с всички техни интимни тайни. За това бих го намразила завинаги.

Днес завърших прочита. Не можах да намразя Хенри, просто не можах. Почти всяка негова любовница го намразва до дъното на душата си, аз просто не успях. Не ги броих жените, но поне трийсетина бяха в тая книжка. Забравях им имената, историите, как точно ги беше срещал, какво бяха правили (то все до леглото се стигаше де, ама все пак). Внимавах ужасно много, съсредоточавах се, за да не се превърна и аз в един от онези касапи на месо или царе на стъгления таван, дето омаловажават истинската стойност на жената, та се старах доколкото можах. Беше невъзможно. Тая била фен на здравословното хранене, защото се страхувала от рак на дебелото черво, оная за разлика от повечето други, всъщност обичала да я водят на конни надбягвания и дори да пие уиски, и така до безкрай подробности и истории, и любов, и безлюбов, и омраза, и безразличие. Казах си накрая - започнал си е книгата, предупреждавайки, че всяка прилика с действителни лица е случайна, и все пак - толкова жив разказ, толкова детайлизиран, че не можеш да ме заблудиш, Чинаски, чукал си ги всичките. Ама аз не ти се сърдя, че не можеш да се спреш на една, ти си си го казал - "единствената причина, човек да е с много жени едновременно, е да няма нито една свястна сред тях". А и с такава грижовност описваш всяка, всеки път казваш, че в леглото ги чувстваш като за пръв път, но не е само до кревата, ти още от кацането на самолета им, от писането на първото ти писмо до тях, от първата ви среща ги обграждаш с вниманието на пишещата си машина, всяка мъничка подробност от телата им, поведението им, съдбите им, е на страниците ти. Как да ти се сърди човек, когато така джентълменски се признаваш за победен, когато започваш книгата си с: "Many a good man has been put under the bridge by a woman."?

Ти не си с много, защото обожаваш да се докарваш пред другите и да имаш тема на разговор в мъжка компания. Затова и се зарадвах, когато прогнозата ми за теб се сбъдна - не стана битник в моите очи, и това неимоверно ме успокои. Ти сам се описваш като "recluse" ("I foresaw future problems: as a recluse I couldn't bear traffic. It had nothing to do with jealousy, I simply disliked people, crowds, anywhere, except at my readings. People diminished me, they sucked me dry."), ти обичаш да си сам. А и не обичаш показното декламиране на поезия - нито твоя, нито чужда. Не обичаш дори да се коментира поезия в твое присъствие. Поезията е нещо, което се ражда въз основа на живяното, а не обратно, нали?

- No! No! No rhyming poetry in Henry Chinaski's house!
- An old woman runs the readings. She'd cream in her panties if she knew you were drinking. She's a nice old girl but she still thinks poetry is about sunsets and doves in flight.
- What do you think of Allen Ginsberg?
- Look, don't get me off the track. I want your mouth, your legs, your ass.

Поезията се прави, когато не се мисли за поезия. Поезията не се прави от нахъсани младоци, които се мислят за велики. Тя се прави от работягите, които не се предават, които знаят какво е труд и нищета:

- You don't understand. I'm going to be great. I have more potential than you have!
- Potential, I said, doesn't mean a thing. You've got to do it. Almost every baby in a crib has more potential than I have.
- But I'm GOING to do it! I'M GOING TO BE TRULY GREAT!
- All right, I said. But meanwhile come on back to bed.

Замислих се също, как няма друг занаят освен поезията, където най-логичната суровинада е сексът и любовта като цяло. От тях произтичат всички субсидиарни емоции, на тях се гради житейската философия, мъдростта, развива се потенциалът, та те са си пар екселанс потенциал в действие. Дори когато любовта я няма, тъкмо липсата й е двигател на глухото чувство на недостатъчност. Иначе писането като такова е за Ханк интимен акт, който се ражда от сам човек пред пишещата машина. В писането си единак, писателите за него не трябва да се движат в глутници, и това е една от основната отлика между него и бийта:

"There is a problem with writers. If what a writer wrote was published and sold many, many copies, the writer thought he was great. If what a writer wrote was published and sold a medium number of copies, the writer thought he was great. If what a writer wrote was published and sold very few copies, the writer thought he was great. If what the writer wrote never was published and he didn't have the money to publish it himself, then he thought he was truly great. The truth, however, was that there was very little greatness. It was almost nonexistent, invisible. But you could be sure that the worst writers had the most confidence, the least self-doubt. Anyway, writers were to be avoided, and I tried to avoid them, but it was almost impossible. They hoped for some sort of brotherhood, some kind of togetherness. None of it had anything to do with writing, none of it helped at the typewriter."

"Readings diminished me. They were soul-sucks. I finished one beer and opened another.
Readings got you a piece of ass sometimes. Rock stars got ass; boxers on the way up got ass; great bullfighters got virgins. Somehow, only the bullfighters deserved any of it."

"Writing's different. You do it alone, it has nothing to do with a live audience."

Къде в неговия свят може да се поместят екстазните рецитали на "Howl", докарващи автор и публика до лудостта на вдъхновението и прозрението? Къде са шумните компании на Джак и приятели в тесни апартаменти сред шумни оргии с уроци по Кама Сутра и писане в същото време? Писането не е толкова изкуство, колкото занаят на честта. Трябва да имаш balls за него, няма място за глезене:

"The first fight was a good one, lots of blood and courage. There was something to be learned about writing from watching boxing matches or going to the racetrack. The message wasn't clear but it helped me. That was the important part: the message wasn't clear. It was wordless, like a house burning, or an earthquake or a flood, or a woman getting out of a car, showing her legs. I didn't know what other writers needed; I didn't care, I couldn't read them anyway. I was locked into my own habits, my own prejudices. It wasn't bad being dumb if the ignorance was all your own. I went for the lobster. Joanna went for something strange. She ordered it in French. She was sophisticated, traveled. In a sense, as much as I disliked it, education helped when you were looking at a menu or for a job, especially when you were looking at a menu. I always felt inferior to waiters. I had arrived too late and with too little. The waiters all read Truman Capote. I read the race results."

Хенри освен всичко не е за големите каузи. Не си пада по религиозен фанатизъм или здравословно хранене и всяко сборище на единомислещи човеци, отдадени на общи интерес, му се струва крайно подозрително и непотребно:

"Nothing was ever in tune. People just blindly grabbed at whatever there was: communism, health foods, zen, surfing, ballet, hypnotism, group encounters, orgies, biking, herbs, Catholicism, weight-lifting, travel, withdrawal, vegetarianism, India, painting, writing, sculpting, composing, conducting, backpacking, yoga, copulating, gambling, drinking, hanging around, frozen yogurt, Beethoven, Bach, Buddha, Christ, TM, H, carrot juice, suicide, handmade suits, jet travel, New York City, and then it all evaporated and fell apart. People had to find things to do while waiting to die. I guess it was nice to have a choice."

Друга несъвместимост между компанията на Джак и изолираността на Чинаски според мен е отношението на последния към старостта, а и младостта покрай нея (Буковски пише "Жените на възраст 58, а героят му е на 55 - и в двата случая доста над възрастта (ако не физическа, поне духовна) на един бийт). Ако за членовете на бийт генерацията младостта е манна небесна, за Чинаски, а и за самия Буковски, тя е белязана от несигурност, отчаяние, бедност, депресия, сипаница, вечно девство и мисли за самоубийство:

"When I was young I was depressed all the time. But suicide no longer seemed a possibility in my life. At my age there was very little left to kill. It was good to be old, no matter what they said. It was reasonable that a man had to be at least 50 years old before he could write with anything like clarity. The more rivers you crossed, the more you knew about rivers--that is, if you survived the white water and the hidden rocks. It could be a rough cob, sometimes."

На много места в книгата той описва противния си корем, отпуснатото тяло, сбърченото лице, моравия пиянски нос - всички набези на старостта в пълната им грозота и отвратителност, и въпреки това старостта сякаш му дава увереност, опора; на младини се е скапвал от работа по консервните фабрики, тоалетните и пощенските офиси, а на петдесет е известен поет, желан и търсен не само от професорските тела в университетите, но и от подопечните им млади студентки:

"My pants were too long, the cuffs came down over the shoes and that was good because my stockings didn't match, and my shoes were down at the heels. I hated barbers so I cut my own hair when I couldn't get a woman to do it. I didn't like to shave and I didn't like long beards, so I scissored myself every two or three weeks. My eyesight was bad but I didn't like glasses so I didn't wear them except to read. I had my own teeth but not that many. My face and my nose were red from drinking and the light hurt my eyes so I squinted through tiny slits. I would have fit into any skid row anywhere."

Визията на клошар не го притеснява. И не пречи на връзките му с жени. И годините му не пречат, и като цяло външният вид сякаш не играе роля, макар непрекъснато да присъства в думите на любовниците му и малцината му приятели: често го наричат "олд фък", една от приятелките му дори се обръща към него с "мокър макарон" - старостта се слива с алкохолната зависимост и ражда най-обидни названия, но те не пречат на Чинаски. Нито веднъж той не се засяга, че е бил наречен старец или пияница. Нито алкохолизмът, нито неумолимото приближаване на смъртта го плашат. Със смъртта също си говори на ти, безстрашно, без заобикалки:

"Hello, Death. But I've had almost 6 decades. I've given you so many clean shots at me that I should have been yours long ago. I want to be buried near the racetrack . . . where I can hear the stretch run."

И въпреки това много от жените с него се дразнят на порока му с пиенето, на вечното му желание да бъде всичко друго освен трезвен, този постоянен махмурлук, в който се е превърнал животът му, те наричат "ескейпизъм", а той спокойно им отвръща: "Everything is: playing golf, sleeping, eating, walking, arguing, jogging, breathing, fucking. ..."

И макар те да го подозират в желание да избяга от реалността, на мен той повече ми прилича на човек, който достатъчно добре я е осъзнал, премислил, изпитал на гърба си, не му е харесала, и просто е решил да я избягва, доколкото му е възможно. Това е. Няма страх или притеснение, или фобия от хората, или нереализирана мечта, или дълбоко разочарование, или разбито сърце - той е най-спокойният литературен герой, а и истински човек, когото познавам - просто е отворил очи, огледал е света около себе си, не му е харесала гледката, хората не са му харесали, и е решил да ги затвори отново. И тук усещам разминаване с бийта. Дай на Керуак и приятели да се губят по прашната американска магистрала, тя неслучайно се нарича "freeway", там именно се ражда бийт-свободата, там е животът и там е литературата, дзен-ът, философията, религията, Бог е там. Чинаски пък не обича да пътува. С нежелание приема предложения на университети из страната, да чете поезията си, и го прави само заради парите. Качва се в самолета, върши си работата, забърсва нова жена и заедно с нея - проблемите и маниите й, и се връща обратно в Ел Ей. Докато за битниците в Америка има хубави места и по-хубави места, за Хенри има лоши и по-лоши: "I didn't like New York. I didn't like Hollywood. I didn't like rock music. I didn't like anything. Maybe I was afraid. That was it--I was afraid. I wanted to sit alone in a room with the shades down. I feasted upon that. I was a crank. I was a lunatic."

И когато в Ню Йорк се засича с Бил Бъроуз за литературно четене, нито единият, нито другият, дават знак, че се познават или искат да се познават: "When we left Burroughs was sitting in his chair by the window. He gave no indication of having seen me. I glanced at him and walked on. I had my check. I was anxious to make the racetrack."

Наречето го различие в интересите. Но нашият човек съвсем откровено не се интересува от фанфарите на известността и му е все едно къде го знаят, къде не, и му е все едно какво мисли Бъроуз или Гинзбърг или който и да е друг велик за него:

"What do you think of Mailer? Like Capote?"
"They can't write."
"But you can! Only you, Chinaski, can write!"
"Yes, that's how I feel."
"Are you famous? If you went to New York City, would anybody know you?"
"Listen I don't care about that. I just want to go on writing. I don't need trumpets."
"You'd take all the trumpets you could get."
"Maybe."
"You like to pretend you're already famous."
"I have always acted the same way, even before I wrote."
"You're the most unknown famous man I ever met."
"I'm just not ambitious."
"You are but you're lazy. You want it for nothing. When do you write anyhow? When do you do it? You're always in bed or drunk or at the racetrack."
"I don't know. It's not important."
"What's important then?"
"You tell me," I said.

Важното за Чинаски според мен, е следното:

"There were times when it was best to get away from the machine. A good writer knew when not to write. Anybody could type. Not that I was a good typist; also I couldn't spell and I didn't know grammar. But I knew when not to write. It was like fucking. You had to rest the godhead now and then. I had an old friend who occasionally wrote me letters, Jimmy Shannon. He wrote 6 novels a year, all on incest. It was no wonder he was starving."

Ето, че наред с основната поанта на текста - тази за безразборните връзки с жени - Ханк говори и по много други теми. Затова оттеглям преждевременно дадените обвинения в дискриминация и умишлено опредметяване на женския пол. За това, а и защото той има куража да си признае, че жените са необясними, че той никога не би си позволил да каже, че ги познава и познава природата и желанията им. Той не твърди, че разбира от жени, защото казва, че всяка е индивидуална и всяка само по себе си е цяла вселена. Човекът просто дава да се разбере, че едно е да разбираш от секс, а друго от любов, живот, философия, поезия, и най-сетне - жени. И ако си имал стотици като него, навярно можеш да се ласкаеш, че разбираш от секс, ала за втората категория бройката далеч не е всичко. Трябва и хуманнност. И разбиране. И поглед. И усет. И изкуство. И доброта. Абе с една дума - Чинаски си трябва:

"But Sara and I weren't married. A man had a right. I was a writer. I was a dirty old
man. Human relationships didn't work anyhow. Only the first two weeks had any zing, then the participants lost their interest. Masks dropped away and real people began to appear: cranks, imbeciles, the demented, the vengeful, sadists, killers. Modern society had created its own kind and they feasted on each other. It was a duel to the death--in a cesspool."

"To lose her for a Tanya was ridiculous. Yet, Tanya had brought me something. Sara
deserved better treatment than I gave her. People owed each other certain loyalties even if they weren't married. In a way, the trust should run deeper because it wasn't sanctified by the law."

Може много любовници да е имал, много жени да е измамил, да е бил подъл към мнозина, но поне си знае - има неща, които са над закона и са своего рода неписани закони - те не са в Наказателно-процесуалния кодекс, защото са вградени в сърцето. В доброто сърце. В доброто сърце на Хенри Чинаски - научете: Безотговорността не е равна на аморалност, нито безупречната отговорност към чувствата на някого може да замени морала. Ханк може да е по детски безотговорен, но морал не му липсва. Това е моята присъда. И за финал, моля, попитайте ме как определям стила му, за да ви отговоря с думите на една от жените му: "Your writing," she said to me, "it's so raw. It's like a sledge hammer, and yet it has humor and tenderness. . . ."