"Критика" ми звучи неоправдано строго. Според мен всяка критика би трябвало да остане на прага на първата зачетена дума на "критикуваното" произведение, щото по моему целият смисъл на това понятие се обрамчва с това - разлика между очакванията на четящия преди да е посегнал към книгата и това, което в крайна сметка е намерил вътре. И да, поне по себе си съдя - често тръгвам с голяма кошница, която и един Джойс трудно пълни, но за мен това е целта: след като привършим прочита, да открием, че творбата не се е припокрила с очакванията, но не защото не може да ги достигне, а защото е различна, защото поема в друга посока. Затова простете, аз просто не мога да оплюя "Писмата" по простата причина, че открай време никоя друга книга не ме е карала да чувствам себе си толкова изпълнена със сили и ресурс за писане и света - толкова нежно-красив дори сред ужасите морални, социални, икономически, политически, религиозни и прочее.
Докато чета, винаги си "подчертавам" направили ми впечатление пасажи от текста и понеже напоследък повече чета онлайн, подчертаването е равно на копи-пейст. Критериите, по които подбирам са що-годе следните: думата/изречението/абзацът 1) да направят така, че мигом, четейки ги, да ме споходи идея за моето собствено писане; 2) да разтърсят вече съществуващо/ образуват ново схващане в ума ми за коя да е сфера на живота; 3) да ми дадат ОНОВА чувство. То е трудно за описване, сещате ли се - О Н О В А, дето, като го изпиташ, чувстваш, че си попаднал на НЕЩО, НЕЩО толкова духовно, че е вече отвъд-духовно, ама не в смисъл, че е далеч от духовността, а че направо е НАД нея, толкова е горещо, парещо, жежко и в същото време разтърсващо-охладяващо. С една дума - просто се пренасяш някъде, в една земя, осреднила твоята собствена вселена, тази на зачетеното и една, която току пред тебе се ражда, докато четеш авторовата прелест, и май точно нейното разпукване между тея два свят причинява това, което е за Яна Борисова "приятнострашно", а за мен - бременнородително на възможности, емоции, хоризонти. Имам сигурно още хиляди критерии, но и критерии твърде родствено ми звучи на "критика", затова просто ще обобщя: абе, за да ми влезе в списъка, цитатът трябва да изпърха край някоя моя душевна мембрана, да я погали или направо скъса, но и при най-малкото й трепване, веднага ще позная, че е ТОЙ - търсеният, жадуваният, потребният.
В този смисъл, Николай Бойков беше моят ТОЙ. Забелязах, че за пръв път откакто сложих началото на кариерата си на копи-пействач, с "Писма"-та му ми се случи да "подчертавам" не цели изречения, а отрязъци от тях. Но не защото само половината изречение ми е харесало, а защото при него изреченията са реки - пълноводни, пълнодумни и пълнокрасни, вият се из текста на меандри от емоции, цветове, музика, поезия и философия, обаче не са онези "безкрайни тромави изречения, дълги по цели страници, където по Краен немски словоред глаголът е едва последната дума, и стигайки до него, вече си забравил за какво става въпрос", на титани като Манн-овците, с които учителката ми по немски ме посрещна на първия ми урок в четвърти клас. Не, тези бойковските са арии, те се пеят и се свирят с мембраните на душата ми и тя напротив - иска те никога да не стигат до проклетата точка и завинаги да си останат продължаващи, виещи се из тази вселена на лошотия и грозота като меките, топли, весели, пъстроцветни пуловери на лирическия аз, хванати ръкав за ръкав, ако може, в безконечното хоро на изкуството.
Първата мембрана докосната беше геополитическата: "четох пак Маймуната на велосипеда, поглеждам какво съм си записал и прочитам враг (правеше сравнение между хитлеристката и комунистическата тоталитарни системи и едно от различията беше по отношение на дефинирането на врага - при комунизма на класов принцип, при нацизма на расов, та си помислих, гледайки сегашна Америка, която така драпа да си намери някакъв враг, след като си загуби стария: не сме ли и ние все още част от същата система, само че опакована по-добре от другата".
Последва философската: "Светът и животът са едно и също (сега вече разбирам онова изречение, което ми каза Боян Манчев на Иван Асен, че съм бил много витгенщайниански); днес сутринта, когато се събудих някъде към два без десет, не можех да седна да превеждам или пиша, компютъра ми се беше развалил, та почнах да го чета, християнството и културата, да подчертавам съгласията и несъгласията си, да отговарям на въпросите му, да поставям собствените си въпроси: защо религиозно вярващите си присвояват думата вярващи, а останалите обозначават с невярващи, това, че не вярвам в техния бог, означава ли, че не вярвам в нищо, вярно ли е, че аз избирам между вярата и неверието, не е ли подменящ същините въпроса вярвам ли, който ми поставят там, може би въпроса е вярвам ли в бог, а може би по-точно вярвам ли в християнския бог, а може би още по-точно - в този визиран на първите страници християнски бог: свръх-действителния и свръх-възможния да бъде, чудесния, бога, чиято отвъдност и апострофираща скритост са очевидни за Калин Янакиев (лично аз не вярвам в християнския бог и не вярвам в/на неартикулируемостта на тази си невяра като Александър Кьосев, смятам това си земно човешко битие за живот сред другите, за живот с другите и от тази гледна точка смятам, че да вярваш в този бог не е добро, както за мен самия, така и за останалите, смятам, че този бог е бог на изнудването и властването чрез жертвата, чрез вменяването на вина, чрез една с нищо непоказвана, недоказана обич, бог на двойните стандарти и фрагментарността, бог на фундаментирането на неравнопоставеността, да помислим само: някой създава евентуалните ми предци по свой образ и подобие, като ги лишава от правото да познават доброто и злото, после ги наказва за извършеното от тях прегрешение безвъзвратно и окончателно и не само тях лично, а всички останали като в казармата: някой нещо уж объркал, хайде всички патешко ходене, накрая понеже ме обичал, жертвал единствения си син, за да ме спаси и аз съм бил свободен, ама съм свободен да избирам само това, което той ми е избрал, да не говорим за това, че ако съм по негов образ и подобие, то и възможността за прегрешение няма откъде другаде да дойде освен от него, и тъй като той някак не може да се самонакаже или не иска, взима, че ме наказва мене, за нещо, за което нямам никаква конкретна вина и после за тази съвсем неконкретна ми вина ме и спасява като жертва най-възлюбения си син, да помислим: ако една от неговите заповеди е не убивай и там няма хъц-мъц, ясно и категорично е казано, то защо са били всичките онези войни и кръстоносни походи в името на христа, защо всичките онези легитимиращи се за християнски политици не се и опитват ясно и категорично да унищожат оръжията за изтребление, защо един така християнски вярващ световен лидер ще праща в момента други да убиват и те явно ще убиват, макар там просто и ясно да е казано: не убивай.)"
Искам да кажа... Не е нужно да се съглася с идеята, за да ми подръпне тя мембраната. Мембраната е все пак полу-пропусклива, не е казано, че всичко прочетено трябва да ме обърне на 180 градуса, просто изказът, мисълта, емоцията ми харесаха. На душата ми се харесаха. Душата ми си хареса нещо и реши да продължи да дълбае - да зачете "Християнство и култура", да подири статии на Калин Янакиев,за Витгенщайн да се поинтересува, и естествено - да не изпуска нищо изпод перото на господин Бойков. Ето това е за мен най-стойностната литература - тая, която протяга ръце към всеки дял на вселената, която те кара да търсиш още и още знания, която е трамплин към горните селения на духовността.
"новата ми свещ, която си я бях запалил, докато ти пишех, се е разтекла и се е спекла във формата на делфин и по покривката на масичката ми, опитах се да отчегъртам восъка (в наброските си съм записал отлюспя), но той се разпадна на парчета, които изхвърлих в една чашка, която ми подариха за рождения ден с надпис Време за любов, напоследък там изхвърлям изгорелите клечки, с които паля свещта, дръжчиците на ябълките, филтърчетата чай, празните пликченца захар и разни други боклучета" - езикът ме омагьосва. Като бели камъчета по дъното на речно корито ги откривах ОНЕЗИ думи, дето опитах да ви обясня по-горе какво правят с мен: "премала", "отперден", "стъмнина", "чурулик на птици". В първите писма го смятах за заиграване с архаичното, но по-сетне, като продължавах да чета и "подчертавам", съзнах, че това не са остарели думи, а пълно оползотворяване на широтата и многоликостта на българския език - да си създаваш словоформи и неологизми, за да пасне изказът ти максимално на емоцията, ами да, това е хиляди пъти по-добро разрешение на въпроса, отколкото да седнеш да се оплакваш, че езикът ни бил беден. Май ние сме бедните, че изхвърляме от паметта си толкова красиви слова, а наред с тях и инструментите да създаваме нови. Поклон пред Николай-Бойковата дивна гъвкавост на изразяването!
В горния цитат, обаче, съзрях и друг детайл - тази чашка "кафена", времето за любов, дето сега я пълни с "боклучета", след няколко писма ще я измие и ползва по предназначение. Почувствах го, сякаш с това наглед маловажно свещенодействие, той измива и сърцето си, досега пълнил с "боклучета" от извинения пред самия себе си, и сега го пълни с това, което по начало трябва да бъде наливано там - любов, и по-точно - жажда за любов. Оттук насетне мембраните ми регистрират възходящо желание за близост, за споделеност и заедност.
А иначе не само това е свещенодействие - всяка дейност, и най-баналната делнична случка, е ритуал, описан с цялата внимателност и излиятелност на човешка душа, която е в пълния си смисъл ДУША - хранилище на красота и доброта.
Удивителна е любовта към унгарския език в книгата, заразителна, впечатляваща, вдъхновяваща: "точно срещу сладкарницата, където някога отдавна ядох паста Естерхази с един приятел и бъдещата му съпруга и където се чувствах елефант, тоест слон, тоест излишния трети в компанията на влюбена двойка, това е второто значение на унгарски на слон, макар него да го знаят само чужденците, защото в учебника им за напреднали има едно такова упражнение: кое животно какво друго означавало - патица: лъжлива вестникарска новина; глист: маймуна, маймунско @ (на гръцки май това беше пате), лалугер: мъж и др."
"когато четох по-дългото стихотворение на него, Силвия, Камен и Симеон, пак същата неловка тишина настана (kínos й казват на унгарски - мъчителна, измъчваща, понякога е тягостна на български (когато приятеля ми Томаш загина и отидохме с Анико на опелото му, това бях думите, които използвах, за да описвам случилото се, kínos и тягостно, някак си бе безчовечно в хладната и обезмълвена, непродумваща църква с потракванията и поскръцванията, без истинска човешка дума, препротоколно при явно напиращия да излезе потрес, и когато ни помолиха за минута да си спомним за него - затворих очи и пред мен затекоха кадрите".
Убийте ме, толкова нежност, красота и око за най-финия детайл не бях и помисляла, че може да бъдат притежание на който и да е мъж на света: "както седях пред окото на компютъра, забелязах в тъмносивата подложка на екрана (онази под прозореца на Windows) да се отразява окото ми, а в него отразени отворения прозорец и нахлуващото грейнало слънце, бях наклонил глава, виждах леко очертани, но почти невидими безрамковите си очила, в тъмното на екрана, в горния тъмен ляв ъгъл на окото на екрана проблясва окото ми, тъмното ми око и отразителното ми бяло, виждах бръчиците около него, маслинено блесналата ми мазнееща се кожа, и така наклонил глава видях тъгата в слънчевото си око и си помислих: който трупа мъдрост, трупа тъга".
Казвате, господин Бойков, Ваш приятел така нарекъл "Писма"-та: "текст на отхвърлеността и несрещата". Аз никак не съм съгласна. навярно на пръв поглед, на повърхността, там, при един Николай и един Петър, да, сигурно, но под нея - при мембраните душевните на всички, докоснали се до литературата Ви и душата Ви чрез нея - аз си мисля, че по-красива среща с мъж и по-красива среща с автор досега не съм имала. Тя не само се случи, но и ме залюля в омайния си език и топли моливни картини към нови и нови срещи или преосмисляне на някои стари - с киното, с музиката, с литературата, с приятелите, с хората като цяло, с живота и мечтите и любовта и самотата и неразбирането и щастието въпреки всичко.
Тук оставям няколко цитата за размисъл, за раздвижване на мембраните, че не трябва да ги оставяме да ръждясат - те са единствените проводници между земята и небето, нека не ги заземяваме, нали?
"помня те, помня те как те вкараха, помня те как крещеше, аз не съм ненормален, помня те, днес ще те пуснат, днес ще излезеш оттук, после се отдалечи и потъна пак в своята обезсловеност, разбира се не тогава ме пуснаха..."
"Какво означава обществена информация по проблемите на психичното здраве? (Защо например е забранено LSD, питат един психолог, Андраш Фелдмар се казва, той отговаря: защото, който се е освободил от хипнозата на обществото, него не може да го ограничаваш, да го използваш, да го накараш да върши отчуждаваща работа. А LSD и подобните му тъкмо това правят: изличават привичките, събуждат лунатиците за възможностите на обичта и уважението.)"
"там вън приятелите ме чакат, там ме обичат, там ме очакват, там знаят кой съм, разбира се, никой не ме очакваше, всеки беше зает със себе си, да решава собствените си проблеми, така е и редно, и когато се върнах, ме попитаха: как беше, отговорих: светът е една психиатрия
и разбрах в топлата нощ, под блещукащите, топли звезди, няма кому да разказвам, няма кому да изплача сълзите, сам съм, няма те, няма кому да разказвам."
"Опитът ме бе научил, че онова, което не можеш сам да си обясниш, трябва да кажеш другиму. Себе си можеш да заблудиш с някоя подробност, която ще ти се натрапи, с някакво трудно обяснимо чувство, защото то се изплъзва от мъката на осъзнаването и потъва в някаква мъглявост, в някаква опойваща забрава, която не търси смисъла. За другия, за слушателя, е необходима точната дума, затова я търсиш, усещаш я някъде у себе си и я ловиш - нея или сянката й, разпознаваш я върху чуждото лице, в чуждия поглед, когато в него се мерне проблясъкът на разбирането. Слушателят е акушерката при тежкото раждане на словото."
"има и по-ужасно откритие модерността: това да използваме думите не за да се разбираме, а за да не се разберем."
* Цитатите са от "Писма до Петър", Литернет
No comments:
Post a Comment