Sunday, August 21, 2011

Разкази под екстази на Фредерик Бегбеде



Преди около месец приятел, когото по принцип смятах за живото доказателство, че класиката няма да умре, ми предложи тази книга. Изгледах прозореца на чата хем уплашено за битието на класиката, от която явно се бе отрекъл, за да ми предлага това, хем предизвикателно, решена да се пробвам. Някъде четох за следващата книга на Бегбеде, че била много подходяща за неделен следобед, и по дяволско стечение на обстоятелствата, точно в един такъв пиша това.

Само дето ми отне около две седмици да прочета книжката. Просто исках да осмисля всяка кратка история на спокойствие и поотделно и да не изгубя нито един нюанс от вкуса ѝ. Заглавието, а покрай него и славата на автора, си крещят на скандал и честно казано, тъкмо това очаквах - писаници без много смисъл и стил, а за изящество да не говорим. И сбърках. Има ясно изразен стил, има и смисъл и по някакъв извратен начин - изящество. Всяка история е една таблетка екстази, така го почувствах, но не мога да го кажа по-добре от Бегбеде: "Това е тежък наркотик, с върхове и падения, точно каквито са руските планини или пък разказите на някои американски писатели". Такава е и неговата върволица от разкази. Всяко самостойно тяло от тях представлява едно скоростно изкачване, ескалиране на емоцията, скоростта, смисъла, и сетне още по-бясно спускане по отвеса на читателското очакване, за да се застопори накрая мисълта ти в една точка на светлинни години от оная, където логично си очаквал да е завършекът. И си тежи в тази точка мисълта и се превръща в размисъл. Ако трябва да опиша съвкупността от историите, които прочетох през последните дни, с една дума, тя ще бъде ПАРАДОКС.

Едно, че никога не се случва това, което очакваш. Второ, че въпреки това неочакваният край заглождва мозъка ти и го кара да разсъждава: за героите, за тебе си, за живота, за вселената. Трето, че в тази парадоксалност именно се ражда красотата на изказа, която в две съседни изречения напълно естествено може да приюти топоса на нежността и финеса - "Moon Rover" от Закуска в Тифани - и топоса на грубостта в подбора на думите - "Едно младо същество, което ви пуска език...", и да го стори така, че двете заедно, в съзвучие, а не в дисонанс, да звучат красиво.

Енергия блика от всяко изречение, макар често говорителят да създава впечатление на умореност от живота и света. Дори когато стои неподвижно, той бяга в мислите си, отправя се към непостигнати летища в Щатите, плажове на Ривиерата, публични домове в Далечния Изток, лети към нови хоризонти, и в същото време сякаш си повтаря на ум твърде познатата ни истина - дори физически да напуснеш мястото, където страдаш и си потиснат, проблемите ти ще те последват навсякъде, проблемите са в теб, не в обкръжаващия те свят, и скуката може да те намери и на Пето авеню, и в Сен Тропе. И все пак това, което авторът споменава в един от разказите като ефекта на коктейл от наркотици и алкохол, онова чувство: "Да живее с 800 км в час, за да няма време да чуе края на хита от това лято. Да бъде един вечно ненаситен метеорит, от който никой няма да има време да се възползва. И преди всичко да привлече върху себе си всички най-идиотски опасности, особено когато е облачно. Декадансът не е само търсене на изкупление, а преди всичко начин на живот. Такситата напразно надуват клаксоните, а ако неоновите светлини на хотела мигат, то е само защото са повредени." Това е сякаш в крайна сметка, каквото искаме от битието. Но можем ли да разберем, че сами трябва да го вземем, че животът няма друго задължение към нас, освен да ни предостави като строг и често несправедлив библиотекар време на този свят за определен срок и после без предупреждение да си го вземе? И много търсят лесния начин да наситят този срок с незабравимите преживявания от наркозата именно за да ЗАБРАВЯТ, че има краен срок и времето ни тук не е вечно. Но има и други начини, има любов, природа, изкуство, литература, нека ги намерим, това е по-смелата и дръзка крачка от лесното "спасение" на опиатите, нали? Важното е, както пише Бегбеде в един от разказите си, винаги да сме: „Напред!“, „На абордаж!“

Окото и мисълта ми бяха особено грабнати от разказа "Най-гадната новела в този сборник". Както по-горе споделих, според мен това е наред с други, едно от важните послания на книгата - Откривайте други начини да направите срока на времето си на тая земя незаменим и уникален! И в този разказ това съобщение те зашлевява през лицето, защото ето - не са нужни наркотици, за да си в един момент на Еверест, а в следващия да падаш към Марианската падина; да летиш сега, а след миг да лазиш, заровен жив под пръстта на тъгата. Тук всичко е натуралистично и картинно, той и тя си причиняват какво ли не, за да си докажат един на друг, че любовта им е истинска, правят ужасни, гнусни, смъртоносни неща, и той заявява, че сякаш са си обявили война. Според мен не е война, а игра, залог, надпревара. Любовта за него е жажда. И колкото повече пиеш, толкова повече ожадняваш. Гледайте "Jeux d'enfants" от 2003 и кажете, не виждате ли прилика? Поразителна е, френската рецепта за истинска любов. И с екстази, и без екстази, усещането от допира й до кожата и душата ти е едно и също и Жулиен във филма го казва така (Фредерик ще се съгласи с него, повече от сигурна съм!):

"Sophie! You are playing the game again.



Pure happiness.



Great!



It can cut down everything.



Better than anaesthetic,cocain,high purity cocain,reefer,



Indian hemp,LSD,hallucinogen;



Better than sex,blowjob,rave party,complex sexual relationship,



Better than the butter on the peanuts.



Better than Lucas,end of the dance of Marylin,and Schtroumpfette!



Better than Lara Croft!



Better than Jimmy Hendrix,than Armstrong.



Better than the walk-around by Santa Claus!



Better than Bill Gates,then the trances of Dalai-Lama.



Better than the collagen on the lips of Pamela Anderson!



Better than the drugs of Rimbaud, Morrison.



Better than freedom!



Better than life!"
~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

Любовта е игра. Френска. А играта е самият живот. Enjoy. Enjoy living to enjoy dying. And die. Playing.

За финал някои от "размислящите" ме цитати от сборника...

"В стаята нахлу тревогата.
Ако някой се интересува за адреса на тревогата, веднага ще му кажа къде обитава. Човек винаги я среща в точно определени часове. Тревогата може да бъде открита на съвършено конкретни места."

"Празниците са като живота: раждат се и умират също като хората. Преживяват върхови моменти и падения. И горе, и долу. Също като нас блясват и падат в праха. Също като за нас, за празниците няма утре."

"Пия, за да забравя, че съм забравен."

"...когато си провалил живота си, трябва да се опиташ да успееш поне в смъртта."

"Творчеството наистина ли бе неразривно свързано с разрушението?"

"Най-Великият Жив Френски Писател умря няколко месеца по-късно. Това се случи преди десет години. И до днес продължавам да се питам как е успявал той да съчетае тези две дейности: да пише и да живее."

"Сънувах, че вървя към теб и ти ме хващаш за ръката. Сънувах, че сърцето ми се изчервява, че двамата тичаме сред гора от лилии, а птиците разцъфтяват. Сънувах любовта и се влюбих в този сън."


No comments:

Post a Comment