Повечето от дълбоките културни и социални промени, характеризиращи втората половина на 20-ти век, за които често се твърди, че са отключени от свободолюбивата атмосфера на 60-те, всъщност водят началото си от следвоенните години от края на четирсетте и началото на петдесетте. Тези промени се манифестират по разнообразни начини в едно, в по-голямата си част, консервативно общество, като американското: oт първите негодувания на борбата за Граждански права до апогея на рок'н'рола; от т.нар. "Method Acting" до абстракния експресионизъм. Също толкова важна роля в тази културна революция има и литературното движение, което е останало в историята като "Бийт поколение", чието влияние отдавна се е разпростряло извън границите на поезията и прозата.
Но какво точно е "Бийт"? Най-общо това е начин на мислене. Всъщност Джак Керуак (провокирайки и религиозна конотация с това си изявление) говори за "Beatitude". Първи за "Бийт генерация" заговаря Джон Клелън Холмс. Керуак поставя понятието в исторически и социален контекст, дефинирайки го на страниците на "Random House Dictionary": "Представители на поколението, което дойде след Втората световна война, които, навярно в резултат на обезверението от Студената война, изповядват мистическо откъсване от жестокостта на света и успокоение на социални и сексуални напрежения."
По време на непосредствената равносметка след Втората световна война, през мандатите на Хари Труман и Дуайт Айзенхауер, САЩ се наслаждава на безпрецедентно изобилие във всяко отношение. Захранвана от консумеризъм, невиждан досега в света, индустрията процъфтява. В разширяващите се предградия всяко семейство притежава поне по една собствена кола, а стоки; допреди смятани за луксозни стоки - перални машини, климатици и др. - сега се превръщат в норма. Радиото, което е обединявало огромната държава през двайсетте и трийсетте, бързо е заменено от телевизията като водеща медия за масова комуникация. На домашния фронт всичко е спокойно, удобно, но с новия просперитет идва и дълбоко ортодоксален мироглед за повечето американци.
С безграничното си богатство "мейнстриймна" Америка е до голяма степен изолирана от останалия свят. Освен Корейския конфликт от 1950-1953, Втората световна война поражда Студената война и последващата надпревара с атомни оръжия между Западните съюзници и Източния блок - САЩ са обхванати от параноя в началото на 50-те, която е засилена до фанатизъм от антикомунистическия "лов на вещици", извършен от сенатор Джо МакКарти и HUAC - the House Un-American Activities Committee.
МакКартизмът се разпространява като рак из всички секции на обществото, най-свирепо в света на творчеството и медиите, където радикалните - и затова подозрителни - мнения традиционно преобладават. Писатели и творци от всички сфери са изправени пред Комитета и разпитвани за своите политически вкусове и тези на колегите и приятелите си. Именно това последно "назоваване на имена" е което най-често води до ограничаването на изявени творци в работата им и дори загуба на работата им, особено в света на журналистиката и Холивуд.
В тази крайно цензурна атмосфера именно се заражда Бийт генерацията и както съобщава Керуак, в много отношения тя е реакция на крайно-дясната ортодоксалност и тесногръдието на обществото като цяло. Но това не е въпрос единствено на политически пристрастия. Дълбоко вградени в традициите сексуални конвенции също са подложени на въпрос от либералните възгледи на Бийтовете за извънбрачен секс, хомосексуалност, и безразборност в сексуалните връзки. Тяхната почти евангелска защита на употребата на наркотици като позитивна помощ в творческия процес също е табу за следвоенна Америка.
Затова и е малко изненадващо, че Бийтовете си печелят отрицателна, дори обидна публичност и критика. Терминът "битник" е въведен, като наставката "ник" навява директна асоциация с руското "спутник" - комунистическият претендент за маслиновата клонка в космическата надпревара. Все пак лошата слава на Бийт движението в сензационните медии се балансира от неоспоримия успех на литературното им творчество, едновременно в комерсиалните и критически среди.
С издаването на "По пътя" през 1957, след дълги години опити да привлече вниманието на някое издателство, Джак Керуак - навярно изненадвайки себе си също толкова, колкото и издателския свят, държи в ръцете си същински бест-селър. По същия начин, Алън Гинзбърг вижда дебютната си стихосбирка "Вой" преиздадена шест пъти в двете години, последвали издаването й (на фона на ревностно разисквано дело за сквернословие, което в крайна сметка било разрешено в полза на книгата). И когато през 1959 в иначе забранено издание, напечатано в Париж, се появява шедьовърът на Уилям Бъроуз "Голият обяд", той бива посрещнат с благоговение от критиците.
Други Бийт-имена като Джон Клелън Холмс, Грегъри Корсо, Лорънс Ферлингети и др., изживяват подобен успех и славата, която го придружава, но която също си има цена. Когато ослепителният блясък на прожекторите на публичността попада върху бийт-анклава в Грийнуйч Вилидж (Ню Йорк)и Норт Бийч (Фриско), и туристите наводняват улиците, на лов за "истински" битници, много от бийт творците решават да се дистанцират от суматохата. Други попадат в клопката, да се радват на обожанието си от същите културни и социални учреждения, които допреди това така открито са заклеймявали. А други, като Джак Керуак, падат жертва на лошата репутация, която те сами неволно са спомогнали да се разпространи.
Периодът на Бийт-царуването в творческите среди реално е по-кратък от десетилетие, от средата на 50-те до началото на 60-те, но присъствието му се чувства в литературата и други области на изкуството и популярната култура и до днес. За последните петдесет години от публикуването на "По пътя" повечето творби на Бийт движението са се превърнали в класика, а обстоятелствата около зачеването им се разглеждат като повратни точки в културната история на САЩ.
No comments:
Post a Comment