Public Republic
махам с ръка от терасата
правейки просеки в небето
Тези страници трябва да се разлистват в движение. Трябва да се изправя и да походя с книгата в ръка – не, не просто из стаята – поглеждам през прозореца и виждам широкото на света: срамежливо оголелите дървета, чиито сокове непрестанно се прераждат; улицата, която отказва сън; къщите, които винаги са живи. Тази поезия ще ме изправи и тласне към живота, понеже тя самата живее и не стои мирно по листовете.
Тя не е замръзнало мастило и не е заключена между печатарските коли. Тя е жизнената тъкан на една душа, която е в света, но която е и светът самa по себе си. Душа, която, също като думите си, не е затворник на природно отреденото си място – свободолюбиво прескача от тялото в пространството наоколо и го събира в шепите си. Но и не е в конфликт с тялото – двете заедно осезават заобикалящата среда и чрез усещанията си я осмислят.
Всеки стих в “Разкопчаване на тялото” е различно усещане, което живописният език на Аксиния Михайлова съживява и за самия читател – от подреждането на кухненските прибори или обелването на ябълка през съзерцанието на звездите та до интимния любовен акт, поезията ѝ разрушава апатичното русло на монотонното съществуване ден за ден, с което по неволя сме свикнали, за да ни върне към есенцията на живота – способността да резонираме с природата и обкръжението си.
А застоят е главен противник на тази живителна човешка черта. Оттам и нуждата от движение, докато чета – стихотворенията просто не оставят нито тялото, нито ума ми да тъпчат на едно място. Трябва да се раздвижат и да поемат колкото могат от този необятен свят, да го усетят и запечатат в себе си.
Важни в книгата са релациите високо-ниско; север-юг; контрастът между сезоните; спомен-реалност-мечта; самотата и заедността; вътре-вън; душата и заобикалящото я. Това обаче не са опозиционни пространства и те далеч не се самоизключват. Всичко, което е вътре и вън от нас, е синтез, еклектично цяло, в което нищо не е излишно, колкото и нетипично или неудобно да ни се вижда.
Дори болката от любовта, неизвестността в очакването на любимия или скръбта от раздялата са неделима част от света, битието, светоусещането ни. Да, ние бихме могли да ги оставим да ни надвият. Но бихме могли също да ги приемем със сетивата си като нов и неповторим опит, като вдъхновение за поезия и живот, и да допуснем, че те са неделими от съществуването ни също колкото и щастието. Защото всичко е усещане и всяко ново осезание е ново богатство.
Удивителна е лекотата, с която душата в поезията на Аксиния Михайлова си проправя път между себе си и света. От времето на Платон насам културата ни непрестанно чертае и подчертава непреодолимата пропаст между тленно-битовото и духовното.
Трансценденцията на душата има за цел да се отдели от делничното и издигне във високите пространства на размисъла и самооглеждането. Ала наистина ли е нужна тази алиенация, искрено питат стиховете в “Разкопчаване на тялото”:
И докато разбъркваме мълчанието
на дъното на пластмасовите чашки с кафе,
цветовете на петуниите порастват
колкото селски камбани
и заехтяват протяжно над покривите –
два пъти за мама, три пъти за тате,
царевицата избуява до небето,
а там една уморена лодка
се мъчи да разкъса
синджира от облаци.
Колко по-лесно и правдиво е да започнем да откриваме духовните преживявания и в най-малките си жестове, отколкото да ги търсим по самотните върхове на отчуждението от себе си и ежедневието си. Колко красота крият малките, често незабележими белези на живота ни. И как във всичко, което правим, ангажираме всички свои сетива и оставяме частица от себе си:
Опитвам се да те науча
на кирилицата на миризмите:
че мушкатото на отсрещния балкон
е повече от цвете,
че липата през юни
е повече от дърво…
Животът е вечна промяна. Други може да са “имената на градовете”, друг може да е и “атласът на тялото” в хода на времето, но сигурно е, че трябва да продължаваме пътя си през новите чувства и опитности, които всеки миг ни предлага. И еманацията на това непрестанно опознаване на света не е просто в самонаблюдението.
Трябва да се споделяме, да изучаваме “географиите на тялото” с любимия, а те са и географиите на душата. И какво, ако сетне заболи жестоко? Какво, ако желанието считаме за по-силно от себе си? Без да сме разкопчавали истински телата си, как можем да твърдим, че сме влизали някога истински в света?
No comments:
Post a Comment